Дийн Кунц - Пазители

Травис беше на същото мнение. Разчиташе на инстинкта, пробуден от атавистичния му страх — и хукна след кучето по другата страна на хребета, към друг горист каньон.

Винсент Наско чакаше в тъмния гараж от часове. Личеше му, че не обича да чака. Беше едър — над двеста фунта 4 4 Фунт — мярка за тегло, равна на 453.6 г.. — Б.пр. , висок шест фута и три инча 5 5 Около 190 см. — Б.пр. , много мускулест и винаги изглеждаше така зареден с енергия, сякаш щеше да се взриви всеки момент. Широкото му лице беше спокойно и обикновено беше безизразно като на крава. Но в зелените му очи проблясваше жизненост, нещо беше винаги нащрек като в очите на див звяр — свирепа котка от джунглите, а не човек. Също като котка, въпреки грамадната си енергия, той беше търпелив. Можеше да се готви за скок с часове, тих и неподвижен, чакащ жертвата.

В девет и четиридесет, вторник сутринта, доста по-късно, отколкото Наско очакваше, ключалката с глухи болтове между гаража и къщата се отключи със силно еднократно щракане и доктор Дейвис Уедърби запали лампите в гаража и се присегна към копчето за вдигане на голямата външна врата.

— Стой където си — каза Наско, като се показа иззад предната броня на перленосивия Кадилак.

Уедърби изненадан премига насреща му.

— Кой, по дяволите…

Наско повдигна своя валтер P-38 със заглушител и стреля веднъж в лицето на доктора.

С-с-с-с-нап.

Прекъснат в средата на изречението, Уедърби падна назад посред свежо боядисаната в жълто и бяло сервизна стая. Докато падаше, удари главата си в сушилнята за дрехи и бутна една подвижна метална количка за пране в стената.

Винс Наско не се разтревожи от шума, защото Уедърби беше ерген и живееше сам. Наведе се над трупа, който беше подпрял отворената врата и леко сложи ръка върху лицето на доктора.

Куршумът беше улучил Уедърби по челото, по-малко от инч над носа. Почти нямаше кръв, защото смъртта беше внезапна, а и ударът не беше достатъчно силен, за да пробие задната стена на черепа. Кафявите очи на Уедърби бяха широко отворени. Изглеждаше изненадан.

С пръстите си Винс погали още топлата буза на Уедърби откъм шията. Затвори безжизненото му ляво око, след това дясното, въпреки че знаеше за мускулните реакции след смъртта, които щяха да ги отворят отново широко след две минути. С искрена благодарност, звучаща в треперещия му глас, Винс каза:

— Благодаря ти. Благодаря ти, докторе.

Целуна и двете затворени очи на мъртвия мъж.

— Благодаря ти.

С приятна тръпка Винс вдигна ключовете за колата от пода, където ги беше изтървал мъртвецът и отвори багажника на Кадилака, като внимаваше да не докосва повърхност, на която могат да останат ясни отпечатъци. Багажникът беше празен. Добре. Той повлече трупа на Уедърби от сервизната стая, постави го в багажника, затвори капака и го заключи.

Бяха му казали, че тялото на доктора не трябва да бъде намерено до утре. Той не знаеше защо това е толкова важно, но се гордееше от безпогрешната си работа. След това се върна в сервизната стая, постави металната количка където й е мястото и се огледа за следи от насилие. Остана доволен, затвори вратата на жълто-бялата стая и я заключи с ключа на Уедърби.

След това изключи гаражното осветление, мина през тъмното помещение и се измъкна през страничната врата, откъдето беше влязъл през нощта, като внимателно отвори крехката брава с кредитна карта. Използувайки ключа на доктора, внимателно я заключи отново и се отдалечи от къщата.

Дейвис Уедърби живееше в Корона Дел Мар, недалеч от Тихия океан. Винс беше оставил своята двегодишна камионетка Форд на три пресечки от къщата на доктора. Разходката до Форда беше приятна и освежителна. Това беше красив квартал, изобилствуващ от архитектурни стилове. Скъпи испански къщи се редуваха с богато украсени домове в стил Кейп Код, и всичко това в хармония, която не можеше да се опише, а трябваше да се види. Градините бяха тучни и добре гледани. Палми, фикуси и маслинови дръвчета хвърляха сянката си върху алеите. Червени, коралови, жълти и оранжеви бугенвилии блестяха с хиляди цветове. Бутилковите дървета също бяха цъфнали. Клоните на жакарандите сипеха дантелените си пурпурни цветове. Въздухът ухаеше на звезден жасмин.

Винсент Наско се почувствува отлично. Тъй силен, тъй пълен с енергия, тъй жив.

Понякога водеше Травис, а понякога кучето. Бяха минали доста път, когато Травис разбра, че шокът го беше пречистил от отчаянието и самотата, довели го в началото до полите на планината Санта Ана.