Дийн Кунц - Пазители

Не поглеждаше назад. Отначало не искаше да отвърне поглед от извиващата се опашка, защото се опасяваше да не се блъсне в някой нисък клон. Но докато тичаше, паниката го завладя и когато вече беше минал двеста ярда, не смееше да се обърне назад поради страха от това, което може да види.

Той знаеше, че реакцията му е необяснима. Игличките по врата и леденото усещане в стомаха му бяха ясни симптоми на суеверен ужас. Но нещо беше дръпнало юздите на духа му от цивилизацията и образованието обратно към уплашеното дете-дивак, което живее във всяко човешко същество — един призрак, останал в гените от нашето далечно минало — и той не можеше лесно да се овладее отново, въпреки че осъзнаваше абсурдността на действията си. Грубият инстинкт го управляваше, и този инстинкт го принуждаваше да бяга, да бяга, да спре да мисли и пак да бяга.

Близо до края на каньона следата завиваше наляво и вървеше лъкатушейки нагоре по стръмната северна стена към билото. Травис точно завиваше, когато видя един прът насред пътеката, понечи да го прескочи, но закачи крака си в гнилото дърво. Падна напред, върху гърдите си. Зашеметен, той нито можеше да си поеме дъх, нито да помръдне.

Очакваше нещо да връхлети върху него и да разкъса гърлото му.

Ретривърът хукна обратно и скочи върху Травис, като се приземи на четири крака върху пътеката под него. Залая свирепо към потайния преследвач, много по-застрашително, отколкото към Травис на полянката.

Травис се претърколи и седна, пъшкайки. Не виждаше нищо по следата надолу. Тогава разбра, че ретривърът не беше обезпокоен от нищо в тази посока, а стоеше напряко на следата, с лице към ниските храсти в гората на изток от тях. Пръскайки слюнка, той лаеше пронизително, тъй упорито и силно, че ушите на Травис боляха като при експлозия. Дивашката ярост в гласа му всяваше страх. Кучето предупреждаваше невидимия неприятел да не се приближава.

— По-спокойно, момче — каза Травис нежно. — По-спокойно.

Ретривърът спря да лае, но не погледна към Травис. Взираше се съсредоточено в храстите, грапавите му черни бърни бяха оголили зъбите и ръмжеше дълбоко и гърлено.

Още дишайки трудно, Травис стана на крака и погледна на изток към гората. Вечно зелените храсти, чинари, няколко борики. Сенките като черни парцали бяха забодени тук-там от златните карфици на светлината. Храсти. Трънаци. Виещи лози. Няколко обрулени от вятъра зъбовидни скали. Не виждаше нищо необичайно.

Когато се протегна и постави ръка върху главата на ретривъра, кучето спря да ръмжи, като че ли разбра намеренията му. Травис пое въздух, задържа го и се опита да чуе някакъв шум от храстите.

Цикадите продължаваха да мълчат. В дърветата не пееха птици. Гората беше тъй тиха, сякаш огромният сложен часовник на вселената беше спрял да тиктака.

Той беше сигурен, че не е причинил внезапната тишина. Никога преди не бе обезпокоявал птиците или цикадите, минавайки през каньона.

Там имаше нещо. Натрапник, чието присъствие обикновените горски същества явно не одобряваха.

Той пое въздух и го задържа отново, напрягайки се да чуе и най-тихото движение в гората. Този път долови потрепване на храсталака, счупено клонче, тихо хрущене на сухи листа — и едно страховито и необичайно, тежко, накъсано дишане на нещо огромно. Съдейки по звука, беше на четиридесет фута разстояние, но не можеше да се определи точното му място.

Точно до него беше застинал ретривърът. Увисналите му уши бяха леко повдигнати и напрегнато слухтяха.

Тежкото дишане на незнайния противник беше толкова зловещо — дали от ехото на гората и каньона, или защото поначало си беше такова, — че Травис бързо свали раницата, развърза капачето и извади заредения 38-калибров револвер.

Кучето наблюдаваше оръжието. Травис имаше странното усещане, че животното знае що е револвер и го одобрява.

Тъй като не беше сигурен дали нещото в гората не е човек, Травис се провикна:

— Кой е там? Излез, където мога да те видя.

Хрипавото дишане в храсталака започна да придобива подчертано застрашителна интонация. Тайнственият гърлен резонанс наелектризира Травис. Сърцето му заби още по-силно и той се вкамени досущ като ретривъра до себе си. В безкрайните секунди на очакване той не проумя защо от самия звук долиташе, тъй силен страх. После започна да разбира, че го плашеше неговата неопределеност: гъргоренето на този звяр определено беше животинско… и все пак, нещо трудно определимо в него издаваше разум — нещо като обертоновете в гласа на разярен човек. Колкото повече го слушаше, толкова по-ясно Травис разбираше, че нито човек, нито животно могат да издадат точно такъв звук. А щом е така… тогава какво, по дяволите, беше това?