Дийн Кунц - Пазители

Гърмящата змия започна да се усуква. Скоро щеше да разбере, че не може да нападне от такова разстояние и щеше да направи опит за отстъпление.

Въпреки че Травис беше сигурен в точността и лекотата на своя изстрел, с учудване разбра, че не може да дръпне спусъка. Той беше дошъл по тези хълмове не само за опит да си припомни времето, когато се радваше на живота, но и да убива змии, ако ги види. Напоследък, ту разгневен от самотата и очевидната безцелност на живота си, беше опнал нервите си като тетива на лък. Той имаше нужда да освободи това напрежение чрез насилие, и убиването на няколко змии — ненужни никому — изглеждаше идеалното лекарство за неговото заболяване. И все пак, като гледаше тази змия, той разбра, че нейното съществуване не е тъй безсмислено като неговото: тя запълваше някаква екологическа нишка и вероятно се радваше на живота тъй, както той отдавна не се бе радвал. Той се разтрепери, оръжието започна да се отклонява от мишената и волята му не стигна, за да стреля.

Не беше достоен екзекутор, тъй че свали револвера и се върна на камъка, където беше оставил раницата.

Змията очевидно беше в миролюбиво настроение, защото главата й се сниши, лъкатушейки върху камъка и остана неподвижна.

След малко Травис отвори пакета с бисквитите Орио, които обичаше много като млад. Не беше ги кусвал от петнадесет години. Бяха почти така хубави както ги помнеше. Отпи и Кул-Ейд от манерката, но не му хареса като бисквитите. Течността беше твърде сладка за отвикналото му небце.

От младостта можеш да си припомниш невинността, ентусиазма, радостите и ненаситността, но може би никога не можеш да ги имаш отново, помисли си той.

Като остави гърмящата змия да се радва на слънцето и преметна раницата си отново, Травис заслиза по южния склон на хребета под сянката на дърветата в началото на каньона, където въздухът беше освежен от ароматния пролетен растеж на вечнозелените храсти. На дъното на каньона под западния склон, в дълбоката мрачина, той сви на запад и тръгна по следа на дивеч.

Няколко минути по-късно, като минаваше под два високи калифорнийски чинара, извити един към друг като арка, той излезе на място, осветено от слънцето през пролуката в клоните. На отсрещния край на откритото пространство следата водеше в друга част на гората, още по-гъсто обраслата с чинари, лаврови дървета и смърч. Напред гората стръмно се снизяваше към дъното на каньона. Като стоеше на края на слънчевото петно и само върхът на обувките му беше в сянката, и гледаше по стръмната пътека, можеше да види само на петнадесет ярда 2 2 1 ярд е равен на 91,4 см. — Б.пр. пред себе си — напред върху пътеката беше паднал учудващо непроницаем мрак.

Точно когато Травис щеше да стъпи в сянката и да продължи, едно куче излетя от сухите храсти вдясно и се втурна право към него, задъхано и сумтящо. Беше златен ретривър 3 3 Порода ловно куче — Б.пр. , по външен вид — чиста порода.

Мъжко. Той прецени, че е малко повече от едногодишно, защото въпреки че почти имаше размера на възрастно, пазеше и нещо от живостта на малко кученце. Дебелата му козина беше сплъстена, мръсна, заплетена и омотана, неравна от късчета плевели и листа. То спря пред него, приседна, повдигна си главата и го загледа с несъмнено приятелско изражение.

Макар и мръсно, все пак това животно беше привлекателно. Травис се наведе, потупа го по главата и го почеса зад ушите.

Едва ли можеше да се очаква някой задъхан собственик да изскочи от храстите, ядосан от бягството на ретривъра. Така и никой не дойде. Когато провери за нашийник и марка, не намери нищо.

— Ти, разбира се, не си диво куче, нали, моето момче?

Ретривърът изсумтя.

— Не, много си дружелюбен, за да си див. Не са те загубили, нали?

То подуши ръката му.

Освен мръсната и оплетена козина, той забеляза изсъхналата кръв по дясното му ухо. По-прясна кръв се виждаше по предните му лапи, сякаш беше тичало толкова дълго и упорито по неравен терен, че възглавничките на краката му бяха започнали да се цепят.

— Като че ли се изминал труден път, момче.

Кучето зави ухо, сякаш се съгласи с думите на Травис.

Той продължи да го гали по гърба и да го чеше зад ушите, но след минута-две разбра, че иска от кучето нещо, което то не можеше да му даде: смисъл, цел, лек за отчаянието.

— Чупка сега — и той плесна леко ретривъра отстрани, изправи се и се протегна.

Кучето стоеше пред него.

Той пристъпи към тясната пътека, слизаща в мрака. Кучето се стрелна пред него и затвори пътя към дивечовата следа.