Дийн Кунц: Пазители

Койоти? Много от тях скитаха из подножията. Глутницата гладни койоти можеше да изплаши дори и яко животно като този златен ретривър.

Скимтейки от изненада, кучето направи бърз скок нагоре и назад от сенчестата дивечова следа. То се втурна към него, подмина го и стигна до дърветата от другата страна. Още малко, и щеше да изчезне в гората. Но при арката от два чинара, откъдето Травис беше минал само преди минута, кучето спря и погледна напрегнато назад. С уплашен и тревожен вид то се втурна отново към него, бързо го заобиколи, захапа крачола му и като изви назад, се опита да го повлече след себе си.

— Сега, сега, добре — каза той. — Добре.

Ретривърът го остави да върви сам. Издаде само нисък звук, повече като тежко издишване, а не като лай. Очевидно — за удивление на Травис — кучето нарочно не го пускаше да продължи по мрачната пътека с дивечовата следа, защото там долу имаше нещо. Нещо опасно. А сега кучето искаше от него да избяга, защото това опасно създание пълзеше насам.

Нещо се приближаваше. Но какво?

Травис не се тревожеше, беше само любопитен. Каквото и да се доближаваше, то можеше да изплаши куче; но нищо в тези гори, дори койот и пума, не би нападнало възрастен човек.

Виейки настойчиво, ретривърът отново се опита да захапе единия крачол на дънките му.

В това поведение имаше нещо неестествено. Защо не го остави тук и избяга, щом е уплашено? Той не беше негов господар; то не му дължеше нищо — ни любов, ни защита. Забегналите кучета нямат чувство за дълг към непознати, не мислят за морал, нито имат съвест. За какво все пак се мислеше това куче — Ласи на свободна практика?

— Добре де, добре — каза Травис, като отдръпна с ръка кучето и го придружи до чинаровата арка.

Кучето се втурна напред, все по възходящата пътека, водеща към горния ръб на каньона, към оредяващите дървета и по-ярката светлина. Травис спря под чинарите. Присви очи и се вгледа отвъд залятата от слънцето полянка към тъмната като нощ пролука в гората, където следата слизаше надолу. Какво ли идваше?

Писъците на цикадите замряха тъй внезапно, сякаш някой вдигна иглата от грамофонна плоча. Шубракът стана свръхестествено тих.

Тогава Травис чу как нещо изшумоля нагоре по мрачната пътека. Звук от дращене. Топуркаше като от разместени камъни. Тихо шумолене в сухите храсти. Нещото вероятно не бе тъй близо, както звуците измамно подсказваха, защото ехото ги усилваше нагоре по тесния тунел от дървета. Въпреки това, създанието приближаваше бързо. Много бързо.

За пръв път Травис усети, че е в сериозна опасност. Знаеше, че нищо в гората не е достатъчно голямо и смело, за да го нападне, но разумът му беше надвит от инстинкта. Сърцето му биеше силно.

Над него, на горната пътека, ретривърът беше усетил неговото колебание и лаеше яростно.

Преди десетилетия той си бе помислил, че някоя разярена черна мечка се е втурнала нагоре по следата, подлудена от болест или болка. Но обитателите на колиби и неделните туристи — бегълци от цивилизацията, бяха пропъдили няколкото оцелели мечки далеч назад в планините Санта Ана.

От звука личеше, че непознатият звяр ще достигне след броени секунди полянката между долната и горната част на следата.

По целия гръбнак на Травис полазиха тръпки като суграшица, стичаща се по прозорец.

Той искаше да види какво беше това нещо, но в същото време беше изстинал от страх и съвсем несъзнателен ужас.

От каньона над него, златният ретривър лаеше тревожно.

Травис се обърна и затича.

Беше в отлична форма, нито грам излишно тегло. Като остави задъханото куче да го води, Травис прибра ръце близо до тялото и се втурна нагоре по следата, прикляквайки под малкото по-ниски клони. Подкованите подметки на туристическите му обувки хващаха добре; подхлъзваше се само по откъртени камъчета и там, където имаше слой изсъхнали иглички, но не падна. Както бягаше през въображаемите пламъци на проблясващото слънце и сянката, един друг пламък се разгоря в гърдите му.

В живота на Травис Корнъл имаше много опасности и нещастия, но той никога и от нищо не беше бягал. И в най-тежките моменти спокойно посрещаше загубите, болката и страха. Но сега се случи нещо необикновено. Той загуби контрол. За първи път в живота си се поддаде на паника. Страхът се всели в него и докосна дълбоко един първобитен инстинкт, недокоснат от нищо преди. Както тичаше, кожата му настръхна и се обля в студена пот и той не знаеше защо незнайният преследвач успя да го изпълни с такъв несравним страх.