Дийн Кунц: Пазители

— Мръдни, момче.

Ретривърът оголи зъбите си и изръмжа ниско и гърлено.

— Мръдни се. Добро куче — Травис се намръщи.

Когато се опита да го помръдне, ретривърът изръмжа и понечи да го захапе за крака.

Травис отскочи две стъпки назад.

— Хей, какво ти е хрумнало?

Кучето спря да ръмжи и само дишаше тежко.

Той понечи да тръгне отново, но кучето започна да издава още по-застрашителни звуци, все още без да лае, но ръмжейки все по-гърлено и връхлитайки непрекъснато върху краката му, го караше да отстъпва назад към откритото пространство. Направи осем или девет несигурни стъпки назад по хлъзгавия килим от борови и смърчови иглички, спъна се сам и падна на задните си части.

Веднага щом Травис се озова на земята, кучето го остави. Притича през мястото до ръба на склона и надникна в сумрака надолу. Иначе увисналите му уши сега бяха щръкнали толкова, колкото могат ушите на ретривър.

— Проклето куче — каза Травис.

То не му обърна никакво внимание.

— По дяволите, какво ти стана, помияр такъв?

То стоеше в сянката на гората и продължаваше да се взира надолу по следата, към чернотата в дъното на гористия каньон. Опашката му беше свита, почти между задните крака.

Травис събра няколко камъчета от земята около себе си, изправи се и метна силно едно камъче по кучето. Въпреки че ударът отзад беше достатъчно силен, за да го заболи, кучето не изскимтя, а само се обърна рязко от изненада.

„Каква я направих сега, помисли си Травис. Ще ме захапе за гърлото.“

Но кучето само го погледна обвиняващо — и продължи да запречва пътя към дивечовата следа.

Нещо в поведението на дрипавия звяр — нещо в раздалечените му тъмни очи или в наклона на голямата ъглеста глава — накара Травис да се чувствува виновен, че го е замерил. Проклетото куче изглеждаше разочаровано от него и той се засрами.

— Хей, чуй — каза Травис. — Ти започна, разбери.

Кучето само го гледаше.

Травис пусна другите камъни на земята.

Кучето погледна изоставените оръжия, след това повдигна поглед и Травис се закле, че вижда одобрение в тоя кучешки поглед.

Травис би могъл да тръгне обратно. Или да намери друг път надолу по каньона. Но беше обладан от някаква ирационална решителност да си пробие път тук, да върви, където той иска да върви, за Бога. Точно в този ден той нямаше да бъде спрян или дори забавен от нищо тъй банално като заинатено куче.

Той стана, намести раницата върху раменете си, пое дълбока глътка боров въздух и тръгна смело към пътеката.

Ретривърът заръмжа отново — тихо, но застрашително. Бърните му се опънаха и оголиха зъбите.

Стъпка по стъпка смелостта напускаше Травис и когато стигна на няколко фута от кучето, реши да опита друг поход. Спря, поклати глава и тихо загълча животното: „Лошо куче. Ти си едно много лошо куче. Така е, нали? Какво се е вселило в тебе? М-м-м? Вижда се, че не си роден лош. Приличаш на добро куче.“

Кучето престана да ръмжи, докато му говореше галено. Рунтавата му опашка се поклати веднъж, дваж, но нерешително.

— Добро момче — каза той, като го ласкаеше и увещаваше. — Така е по-добре. Ти и аз можем да бъдем приятели, а?

Кучето започна да вие тихо и примирително, с познатия и привличащ звук, който всички кучета издават, за да изразят естественото си желание за обич.

— Така, стигнахме донякъде — каза Травис, доближавайки с една стъпка ретривъра с намерение да се наведе и да го погали.

Изведнъж кучето скочи към него ръмжейки и го накара да отстъпи към полянката. Заби зъбите си в единия му крачол и като се завъртя около него, го повлече след себе си. Подскачайки отчаяно да го последва, той се препъна и падна отново.

— По дяволите! — изруга, като се чувствуваше безкрайно глупав.

Кучето започна да вие пак, този път от приятелски чувства и го близна по ръката.

— Ти си шизофреник — каза Травис.

Кучето се върна на другия край на полянката. Стоеше с гръб към него и гледаше надолу по следата, която слизаше между хладните сенки на дърветата. Внезапно то сниши глава и повдигна плешките си. Мускулите на гърба и краката видимо се напрегнаха, сякаш се готвеше за рязко движение.

— Към какво гледаш? — Травис изведнъж усети, че кучето не беше привлечено от самата гледка, а от нещо по нея. „Планински лъв?“ учуди се той на глас, докато се изправяше на краката си. В младостта му планинските лъвове, по-специално — пумите, дебнеха из тези гори и той помисли, че може би още има оцелели.

Ретривърът пак заръмжа, но този път не към Травис, а към това, което беше привлякло вниманието му. Издаваше нисък, едва чут звук и на Травис му се стори, че кучето беше не само ядосано, но и уплашено.