Дийн Кунц - Пазители

Кучето се прозя.

Като внимаваше да не движи ръката си, без да показва шоколада и без да привлича вниманието към него другояче, освен с думи, той се обърна отново към голямото опърпано куче:

— Е, на тебе, момче, сигурно ти трябва повече, отколкото на мене. Ако я искаш, последната хапка е твоя.

Ретривърът го погледна.

Пак без да движи ръка, държейки я близо до тялото си с явното намерение да запази шоколада за себе си, Травис каза:

— Ако искаш, вземи го. Иначе просто ще го изхвърля.

Ретривърът се премести по-близо, наведе се до него и леко издърпа шоколада от пръстите му.

— Дваж проклет да съм — каза той.

Кучето се изправи на четири крака върху седалката и главата му почти стигна до покрива. После погледна през задното прозорче на кабината и тихо изръмжа.

Травис погледна вътрешното огледало, след това страничното, но не видя нищо необикновено зад колата. Там бяха само асфалтовата лента на пътя, тесният банкет и тревистия склон надолу от дясната страна.

— Мислиш, че е време за тръгване? Така ли?

Кучето го погледна, обърна се и към задното стъкло, след това се завъртя, седна с подвити встрани крака пак с поглед напред.

Травис запали двигателя, включи на първа, излезе на пътя Сантяго Кениън и се насочи на север. Хвърляйки бърз поглед на спътника си, каза:

— Ти наистина ли си нещо повече от куче… или просто аз откачам? И ако наистина си нещо повече… какво, по дяволите, си тогава?

В извънградския източен край на Чапмън Авеню той зави на запад към закусвалнята Макдоналдс, за която беше споменал. После каза на кучето:

— Сега вече нито мога да те пусна, нито да те заведа в приют.

Минута по-късно каза на себе си:

— Ако не те задържа, непрекъснато ще се чудя какво си и ще умра от любопитство.

Изминаха около две мили и свърнаха в паркинга на Макдоналдс.

— Така че вече ставаш мое куче — каза Травис.

Ретривърът не каза нищо.

Нора Девън се страхуваше от телевизионния техник. Въпреки че изглеждаше на около трийсет (нейната възраст), той беше упорит и настъпателен като всезнаещ тийнейджър. Когато му отвори вратата, смело я изгледа отгоре до долу, представяйки се: „Арт Стрек, Уодлоу Ти-Ви“ — и отново я погледна в очите с намигване. Беше висок, слаб, явно държеше на външния си вид и носеше бели униформени широки панталони и риза. Беше гладко избръснат. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и добре сресана. Изглеждаше като син на прилично семейство, а не изнасилвач или психо, но Нора веднага изпита страх, може би защото неговата самоувереност и дързост не подхождаха на външния му вид.

— Нали вие имате нужда от обслужване? — попита той, докато пристъпваше на прага.

Въпреки че въпросът му звучеше невинно, ударението, което постави на думата „обслужване“, се стори на Нора противно и със сексуален намек. Тя не мислеше, че реагира пресилено, но в края на краищата беше повикала човек от Уодлоу Ти-Ви и не можеше да отпрати Стрек без обяснение. А обяснението щеше да стигне до спор, и тъй като тя не беше конфликтна личност, го пусна да влезе.

Докато го водеше по дългия хладен коридор към арковидния вход на хола, тя имаше неприятното чувство, че неговата издокараност и широката му усмивка са само подробности от внимателно поставена маска. В него имаше зорка животинска предпазливост, прикрито напрежение, и с всяка стъпка към вътрешността на къщата тя ставаше все по-тревожна.

Като я следваше съвсем отблизо и почти дишаше във врата й, Арт Стрек каза:

— Хубава къща имате, госпожо Девън. Много хубава. Наистина ми харесва.

— Благодаря — изрече тя вдървено, без да спомене за истинското си семейно положение.

— Един мъж може да се чувствува добре тук. Да-а, много добре.

Къщата беше построена в онзи стил, който понякога наричат Стария испански от Санта Барбара: два етажа, кремави гипсови орнаменти и покрив от червени керемиди, веранди, балкони и всичко това със заоблени ъгли вместо стандартните квадратни. Избуяла червена бугенвилия покриваше северното лице на къщата с ярки увиснали цветове. Жилището беше много красиво.

А Нора го мразеше.

Тя живееше тук от двегодишна, значи всичко двадесет и осем, и през всичките тези години, без една, върху й тегнеше желязната воля на леля Вайълет. Детството, а всъщност и животът й, не бяха никак леки. Вайълет Девън беше починала преди година. Но в действителност сянката й още гнетеше Нора, защото споменът за омразната старица още я стискаше мъчително за гърлото.