Дийн Кунц - Пазители

— Не знам какво повече мога да направя, момче — каза той. — Не знам какво желаеш и какво се опитваш да ми кажеш.

Кучето изсумтя и разтърси тялото си. Като снижи глава примирено, тръгна с уморен вид към канапето и се сви върху възглавниците.

— Това ли е всичко? — попита Травис. — Предаваме ли се?

То постави глава върху канапето и го загледа с топлите си и влажни очи.

Травис остави кучето и погледът му се плъзна бавно по книгите, като че ли те предлагаха не само информацията върху страниците си, но съдържаха и някакво тайно послание, което не всеки можеше да разчете; като че ли цветните им корици бяха тайнствените знаци на отдавна мъртъв език, които биха разкрили чудни тайни, ако ги разгадаеше. Но не можеше да ги разгадае.

Веднъж повярвал, че е на самия праг на велико откровение, Травис се почувствува съвсем изоставен. Неговото собствено безсилие беше по-непоносимо от това, което кучето показа, защото той не можеше просто да се свие върху канапето, да сниши глава и да забрави всичко, както направи ретривърът.

Защо, по дяволите, беше всичко това? — обърна се той към кучето.

То го погледна загадъчно.

— Имаше ли някакъв смисъл цялото това ровене из книгите?

Кучето само гледаше.

— Има ли наистина в теб нещо необикновено — или на мене ми е изтекъл мозъкът?

Кучето лежеше съвсем отпуснато и неподвижно, сякаш щеше всеки момент да затвори очи и да задреме.

— Сега остава само да се прозееш, дявол те взел, и ще те ритна.

Кучето се прозя.

— Гад такъв — каза Травис.

То се прозя отново.

— Слушай сега. Какво искаш да ми кажеш? Нарочно ли се прозяваш, защото ти казах да не го правиш, а ти си играеш с мене? Или просто ти се спи? Как да разбирам всичките ти постъпки? Мога ли да знам дали искаш да кажеш нещо?

Кучето въздъхна.

Травис също въздъхна, отиде до един външен прозорец и се загледа в нощта, където перестите клони на голямата канарска финикова палма разпръскваха бледожълтата светлина на натриевите улични лампи. Чу как кучето скочи от канапето и изтича вън от стаята, но се отказа да се бърка в неговите работи. Точно сега не желаеше да изпита пак безсилието за да го разбере.

Ретривърът шумолеше нещо в кухнята. Чу се почукване. После — леко потракване. Травис реши, че той лочи от купата си.

След няколко секунди го чу да се връща в стаята. Дойде до него и започна да трие хълбока си в неговия крак.

Погледна надолу и с изненада видя, че ретривърът държи между зъбите си кутия бира. Марка „Корс“. Той пое предложената му кутийка и разбра, че бирата е студена.

В изражението на кучешкото лице се четеше насмешка.

Докато Нора Девън приготвяше вечерята си в кухнята, телефонът звънна отново. Молеше се да не е той.

Но напразно.

— Зная от какво имаш нужда — каза Стрек. — Зная от какво имаш нужда.

„Дори не съм красива — искаше да каже тя. — Аз съм една обикновена, трътлеста стара мома, и какво можеш да искаш от мене? Няма опасност да ме харесваш, защото не съм красива. Сляп ли си?“ Но не можа да каже нищо.

— А ти самата знаеш ли от какво имаш нужда? — попита той.

Най-накрая тя намери сили да проговори и му каза:

— Махай се.

— Аз знам какво ти трябва. Ти може да не знаеш, но аз знам.

Този път тя затвори първа, като тръшна слушалката тъй силно, че можеше да го заболи ухото.

По-късно, в осем и половина, телефонът звънна отново. Тя седеше върху леглото, четеше „Големите надежди“ и ядеше сладолед. Първият звън така я стресна, че лъжичката се изплъзна от ръката й и падна в чинията и тя почти разсипа десерта.

Остави сладоледа и книгата и се загледа тревожно в телефона, който стоеше върху нощната масичка. Остави го да звъни десет пъти. Петнайсет. Двайсет. Резкият звук на звънчето изпълваше стаята, ехтеше между стените и накрая й се стори, че всеки звън стърже черепа й.

Постепенно разбра, че ще направи голяма грешка, ако не се обади. Той знаеше, че тя е тук и е твърде уплашена, за да вдигне слушалката, а това сигурно му доставяше удоволствие. Той обичаше да се налага повече от всичко друго. По някакъв извратен начин нейното страхливо криене щеше да му вдъхне смелост. Нора никога не беше противоречала никому, но сега разбра, че ще трябва да се научи да се защитава — и то бързо.

На трийсет й първия звън вдигна слушалката.

Стрек каза:

— Не спирам да мисля за тебе.

Нора не отговори.

Тогава Стрек каза:

— Имаш красива коса. Толкова тъмна. Почти черна. Гъста и лъщяща. Искам да я реша с ръцете си.