Дийн Кунц - Пазители

Когато завърши успешно колеж на двадесет и четири години, вече беше заклет самотник, въпреки че като зрял човек имаше по-трезво обяснение за смъртта на своята майка, брат и баща. Вече не признаваше съзнателно пред себе си, че е кутсуз човек, не се самообвиняваше за нещастията, сполетели семейството му. Но си остана затворен, нямаше и близки приятели — отчасти защото беше загубил способността да създава и пази подобни връзки, но също защото знаеше, че няма да го споходи скръбта, ако няма кого да губи.

— Моите навици и защитата, която си изработих, ме държаха далеч от емоционално обвързване — каза той на Айнщайн.

Кучето се надигна и измина няколкото крачки, които ги деляха. Намести се между краката му и положи глава в неговия скут.

Като гледаше Айнщайн, Травис продължи:

— Изобщо нямах представа какво ще правя след колежа, а точно тогава военните събираха набор и аз отидох преди да са успели да ме повикат. Избрах армията. Частите със специално предназначение. Допадна ми. Може би защото… да, защото при тях съществуваше едно усещане за другарство и бях принуден да имам приятели. Виждаш ли, без да показвам, че се стремя да се сближа с някого, станах близък с тях, защото ситуацията го изискваше. Реших да направя кариера в службата. Когато се създаде Делта Форс — частта за борба с тероризма — успях да вляза там. В Делта имаше страшни момчета, добри другари. Викаха ми „Немия“ или „Арфиста“, защото не бях от приказливите, но напук на характера си успях да завържа приятелства. Тогава, при единадесетата операция, моят отряд отлетя за Атина с цел да освободи посолството на Щатите от група палестински екстремисти, които го бяха завладели. Вече бяха убили осем служители, продължаваха да убиват по един на час и не желаеха да преговарят. Уж ги нападнахме бързо и неочаквано, а се получи провал. Бяха минирали сградата с бомби. Умряха деветима от моя отряд. Само аз оживях. Куршум в крака. Шрапнел в задника. Но — оцелял.

Айнщайн вдигна глава от скута на Травис.

На Травис му се стори, че вижда съчувствие в кучешките очи. Може би защото точно това искаше да види.

— Беше преди осем години, тогава бях на двадесет и осем. Напуснах армията. Върнах се у дома в Калифорния. Сдобих се с разрешение за сделки с недвижими имоти, защото татко се занимаваше с продажба на недвижими имоти и аз не виждах какво друго мога да правя. Всъщност потръгна добре, сигурно защото не ми пукаше дали купуват къщите, които им показвах, не настоявах много за осъществяване на сделките, може би защото не им приличах на търговец. Но е факт, че станах брокер, защото се справих отлично. Открих собствена кантора, наех търговци.

Така беше срещнал Пола. Тя беше висока руса красавица, весела и умна и стихията й бяха сделките с недвижими имоти.

Даже се шегуваше, че в предишния си живот е била представителка на холандските колонизатори, когато са залъгали индианците с мъниста и огледалца, за да купят Манхатън. Тя беше поразена от Травис. Така му и каза: „Господин Корнъл, сър, аз съм поразена. Вие действате тихо, но силно. Никога не съм виждала някой да прилича толкова на герой, изигран от Клинт Ийстууд“. Травис се съпротивляваше само отначало. Не мислеше, че може да урочаса и Пола; или поне си налагаше да мисли така, защото все още не се беше върнал към детското си суеверие. Но не искаше да рискува болката от нова загуба. А тя продължаваше да го преследва, без да се смущава от неговата несигурност и след време той трябваше да признае, че е влюбен. Толкова влюбен в нея, че отвори душата си и й разказа за дългата гоненица със смъртта, нещо, за което не беше говорил никому. „Слушай — му беше казала Пола — мене никога няма да ме оплакваш. Аз ще те надживея, защото съм от тези, които не крият чувствата си. Изкарвам си го на хората около мене, така че ще съкратя твоя живот с десет години.“

Ожениха се с обичайната градска церемония преди четири години, в лятото след трийсет и втория рожден ден на Травис. Обичаше я. Господи, колко много я обичаше.

Каза на Айнщайн:

— Тогава още не знаехме, но в деня на сватбата тя беше вече болна от рак. Почина след десет месеца.

Кучето отново постави глава в скута му.

Известно време Травис стоя безмълвен.

Отпи малко бира.

Погали кучешката глава.

След малко продължи:

— След това се опитах да карам като преди. Винаги съм се гордял с това, че каквото и да стане, мога да се противопоставям на съдбата и да продължавам напред с гордо вдигната глава. Но това са глупости. Държах кантората за недвижими имоти още една година. Но вече изобщо не ме вълнуваше. Преди две години я продадох. Изтеглих в брой всичките си инвестиции. Взех парите и ги оставих в банката. Наех тази къща. Прекарах последните две години в мрачно настроение… е, умислен. Започвам да отбягвам хората. Нищо чудно, нали? Бях дяволски самотен. Разбираш ли, в мене се върнаха отново всичките ми мисли от детството. Отново започнах да вярвам, че съм опасен за всеки, който ме доближи. Но ти ме промени изведнъж, Айнщайн. За един ден станах съвсем друг. Кълна се, като че ли Провидението те изпрати, за да ми отвориш пак очите за тайнствената красота и чудесата на живота, които само един глупак може да пренебрегне и да се свие в черупката си.