Дийн Кунц - Пазители

Винс не беше сигурен в собственото си оцеляване след експлозията. Напоследък бе поел жизнените енергии на толкова много хора и мислеше, че е съвсем близо до бленуваното безсмъртие — дори може би го е постигнал — но нямаше начин да разбере силата си без да се подложи на изпитание. Трябваше да избира между това да стои в центъра на експлозия… или да позволи на двама умници да изпразнят стотици куршуми в него, а после, добре циментиран в бетонен блок, да го хвърлят в основите на някой вълнолом… и реши, че първото е по-привлекателно и може би му предоставя много по-голяма възможност за оживяване.

За негова изненада Диченциано — който приличаше на катерица с бузи, издути като кюфтета — беше много доволен от изпълнението на поръчката по случая Веласкес. Дори обяви, че Донът дължи огромна благодарност на Винс. Никой не го претърси при влизането в ресторанта. Настаниха ги в ъглово сепаре и като най-високопоставени гости на заведението им сервираха обяд от специални ястия, липсващи в менюто. Пиха и „Каберне Совиньон“ за триста долара, подарък от Марио Тетраня.

Когато Винс внимателно подхвана темата за мъртвата съпруга и баба, Диченциано каза:

— Чуй, приятелю, ние знаехме, че това ще бъде труден удар, отговорна задача, при която правилата може да се нарушат. Освен това, те не бяха наши хора. Те бяха само една шайка новоизлюпени емигранти от юг. Мястото на такива не е в този бизнес. И ако опитат насила да се промъкнат в него, не трябва да очакват от нас игра по правилата.

Облекчен, Винс посети мъжката тоалетна по средата на обяда и откачи контактите на детонатора. Сега, след като опасността бе отминала, той не искаше да възпламени случайно пластичния експлозив.

В края на срещата Франк подаде на Винс списъка. Девет имена.

— Тези хора — прочее, не всички са от Фамилията — плащат на Дона за правото да упражняват своя занаят на негова територия. Още през ноември, очаквайки, че ще се справиш с Веласкес, аз говорих с деветимата и сега те помнят добре, че Донът желае да ти окажат пълно съдействие.

Винс започна обиколката още същия следобед — търсеше някой, който си спомня за Травис Корнъл.

Отначало не му провървя. Не можа да се срещне с двама от първата четворка в списъка. Те бяха затворили своите заведения и заминали някъде през почивните дни. Според Винс за престъпния свят беше недостойно да прекъсва работа и да се забавлява по Коледа и Нова Година — та това не бяха някакви гимназиални учители.

Но петият, Ансън Ван Дайн, не спираше работа в мазето под своя стриптийз бар „Гореща гръд“ и в пет и половина часа на двайсет и шести декември Винс намери това, което търсеше. Ван Дайн погледна снимката, която Винс бе изрязал от папките със стари броеве на вестника в Санта Барбара.

— Да, помня го. Такъв трудно се забравя. Не е чужденец, който иска да се превърне в чист американец, като половината ми клиенти. Не е и от често срещаните смотаняци, дето ги преследват и затова трябва да сменят имената и да крият физиономиите си. Не се прави на тежкар, не се държи предизвикателно, но човек остава с чувството, че е способен да обърше пода с всеки, който му се изпречи. Много въздържан. Стои нащрек. Не може да се забрави.

— Това, което не можеш да забравиш — обади се единият от двамата брадати вундеркинди до компютрите, — е онова страхотно парче, дето беше с него.

— От нея и на мъртвец може да му стане — допълни другият.

Първият се съгласи:

— Да-а. И на мъртвец. Омлет и кекс.

Винс беше едновременно обиден и объркан от техния принос в разговора, затова не им обърна внимание. Обърна се към Ван Дайн:

— Има ли някаква възможност да си спомните и новите им имена?

— Разбира се. Имаме ги във файловете — отговори Ван Дайн.

Винс не можа да повярва на ушите си.

— Мислех, че хората от вашия бизнес не пазят никаква информация. По-безопасно за вас и от значение за клиента.

Ван Дайн вдигна пренебрежително рамене.

— Майната им на клиентите. Може някой ден федералните или местните да ни спипат. И може би тогава ще имам голяма нужда от стабилни суми за адвокатски хонорари. И в този момент няма да има нищо по-добро от списъчето с две хиляди фалшиви именца на разни типове, които с желание ще се съгласят да ги поизстискам малко вместо да започват цялата история наново.

— Изнудване — каза Винс.

— Противна дума — отвърна Ван Дайн. — Но, опасявам се, много точна. Както и да е, грижим се само за това ние да сме в безопасност, да няма тук никаква информация, уличаваща нас. Не държим никакви данни в тази дупка. Веднага щом снабдим някого с нова самоличност, записът се предава по безопасна телефонна линия от този компютър тука на друг компютър, който държим не е важно къде. А онзи компютър е тъй програмиран, че оттук не може да се изкопчи нищо от него; връзката е еднопосочна; значи, ако нас ни спипат, полицейските жичкаджии не могат да измъкнат нашите данни от тези машини. По дяволите, изобщо няма да разберат, че те съществуват.