Дийн Кунц - Пазители

— Ще имам дете. В третия месец съм.

Нещо стана с неговите очи. Внезапна промяна. Като раздвижване на еднакво зелени парченца стъкло в някое ъгълче на калейдоскоп.

Нора разбра, че признаването на бременността бе най-лошото, което можа да направи, но не знаеше защо.

Сети се за 38-калибровия пистолет в жабката. Не беше възможно да я отвори, да грабне оръжието и да го застреля преди да е дръпнал спусъка на своя револвер. Все пак тя трябваше непрекъснато да дебне подходящ момент, когато той е отпуснат, и да използва възможността за изваждане на своето оръжие.

Изведнъж той започна да се качва върху нея и тя отново помисли, че има намерение да я изнасили посред бял ден зад прикритието на дъждовните завеси, макар и да имаше някаква дневна светлина. После разбра, че просто си разменят местата и той я избутва зад волана, докато сяда на мястото за пътника, без да откъсва дулото на револвера от нея през цялото време.

— Карай — заповяда той.

— Накъде?

— Обратно в къщи.

— Но…

— Затваряй си устата и карай.

Сега тя беше от далечната страна на шкафчето с пистолета. За да се добере до там, трябваше да се пресегне пред него. Той никога нямаше да се отпусне толкова.

Твърдо решена да обуздае бързо растящия си страх, сега откри, че не може да обуздае дори отчаянието.

Запали пикапа, излезе от паркинга и зави надясно по улицата.

Чистачките на предното стъкло тупкаха силно почти колкото сърцето й. Тя не можеше да разбере дали потискащият звук идва от изливащия се дъжд или чува по-силно бученето на кръвта в собствените си уши.

Пресечка след пресечка Нора продължаваше да се оглежда за ченге — въпреки че изобщо не знаеше какво да прави ако види някое. Но така и нямаше да разбере, защото никъде нямаше никакви ченгета.

Докато не излязоха от Кармъл на Тихоокеанската магистрала, бушуващият дъжд не само заливаше предното стъкло с вода, но го покриваше и с мокри иглички от огромните стари кипариси и борове, надвесени над улиците на града. На юг по брега във все по-слабо населените територии над пътното платно нямаше увиснали клони на дървета, но вятърът откъм океана биеше по пикапа с пълна сила. Нора непрекъснато усещаше как придърпва кормилото. А дъждът, който ги шибаше направо от морето, сякаш беше достатъчно силен да пробие дупки в ламарината на колата.

След поне пет минути мълчание, дълги като час, тя не можеше вече да се подчинява на неговата заповед да си държи устата затворена.

— Как ни откри?

— Повече от ден наблюдавам вашата къща — каза той със студен и тих глас, напълно подхождащ на невъзмутимото му лице. — Когато тръгна тази сутрин, те проследих, защото се надявах, че после с твоя помощ ще мога да вляза.

— Не, искам да кажа как откри къде живеем?

Той се усмихна:

— Ван Дайн.

— Това двулично влечуго.

— Но при особени обстоятелства — увери я той. — Големият човек в Сан Франсиско ми дължеше услуга, затова притисна Ван Дайн.

— Големият?

— Тетраня.

— Кой е той?

— Ти нищо не знаеш, нали? — каза мъжът до нея. — Освен как да правиш бебета, а? Това нали го знаеш, а?

В жестоката, подигравателна нотка на гласа му нямаше и помен от сексуален намек: той беше по-мрачен, по-особен и по-ужасяващ от това. Тя беше толкова уплашена от свирепото напрежение, което усещаше в него всеки път, когато споменеше за секс, че не посмя да му отговори.

Навлязоха в лека мъгла и тя включи фаровете. Съсредоточи вниманието си в облятия от дъжда път, взирайки се през полупрозрачното стъкло.

Той продължи:

— Ти си много красива. Ако имах намерение да го натикам на някоя, щях да го натикам на тебе.

Нора прехапа устни.

— Но даже и толкова красива — каза той, — ти си като всички други, обзалагам се. Ако ти го натикам, после ще изгние и ще се откъсне, защото и ти носиш зарази като всички други, нали? Да-а. Носиш ги. Сексът значи смърт. Изглежда аз съм един от малцината, които го знаят, въпреки че доказателства за това — колкото щеш. Сексът е смърт. Но ти си много красива…

Докато го слушаше, гърлото й се сви. Не можеше да поеме дъх достатъчно дълбоко.

Изведнъж той престана да мълчи. Заговори бързо, все още с тих глас и плашещо спокойно при лудостта в думите си, но много бързо:

— Аз ще стана по-голям от Тетраня, по-важен. В себе си нося живота на стотици хора. Поел съм енергиите на повече души, отколкото можеш да повярваш, изживял съм Момента, изпитал съм какво е да чуеш „С-нап“ като ги сграбчваш. Това е моят Дар. Когато Тетраня умре и вече го няма, аз ще остана. Когато всички, живи сега, умрат, аз ще остана, защото съм безсмъртен.