Дийн Кунц - Пазители

Айнщайн, който по време на готварските сеанси обикновено седеше на пост в очакване на някоя сладка хапка, сега го изостави още преди да е свършил омесването на тестото. Кучето беше възбудено, обикаляше къщата от прозорец на прозорец и гледаше дъжда навън.

Не след дълго Травис изпита тревога от поведението на кучето и го попита дали има нещо нередно.

Айнщайн съчини отговора си в килерчето. ЧУВСТВАМ СЕ МАЛКО СТРАННО.

— Болен ли си? — попита Травис, обезпокоен да не би болестта да се повтори. Ретривърът се възстановяваше добре, но все още се възстановяваше. Имунната му система не беше в състояние да се справи с ново сериозно предизвикателство.

НЕ БОЛЕН.

— Какво тогава? Може би усещаш… Чуждия?

НЕ. НЕ КАТО ПРЕДИ.

— Но усещаш нещо?

ЛОШ ДЕН.

— Може пък да е от дъжда.

МОЖЕ.

Малко облекчен, но все още напрегнат, Травис отново се зае с печенето.

Магистралата блестеше като сребро от дъжда.

С движението на юг по брега дневната мъгла стана малко по-гъста, принуждавайки Нора да намали скоростта до четиридесет мили в час, а в някои места — и до трийсет.

Можеше ли да използва мъглата като оправдание и да намали толкова скоростта, че да отвори рязко вратата и да изскочи навън? Трябваше да забави движението на автомобила до под пет мили в час, за да не нарани себе си или своето неродено дете, а мъглата просто не бе достатъчно гъста за такава ниска скорост. Освен това докато говореше, Винс държеше револвера си насочен към нея и ако тя се обърнеше да избяга, щеше да я застреля в гърба.

Светлината от фаровете на пикапа и на малобройните коли в насрещното платно се губеше в парата. Призраците на техните лъчи и проблясващите малки дъги подскачаха по подвижните завеси от мъгла, появяваха се за малко, после пак изчезваха.

Тя помисли и за възможността да отклони камионетката вън от пътя, на едно от няколкото места, където знаеше, че наклонът към брега е лек и падането щеше да е поносимо. Но се опасяваше, че няма да прецени точно мястото и по грешка ще подкара автомобила към ръба на някоя двестафутова пропаст и той ще се блъсне със страшна сила в каменистия бряг долу. Дори ако успееше да улучи подходящо място, една изчислена за оцеляване катастрофа можеше да я остави в безсъзнание или да предизвика спонтанен аборт, а тя искаше да използува всяка възможност за спасяване на своя живот и живота на детето в себе си.

Веднъж започнал да приказва, Винс не можеше да спре. От години той пазеше ревниво своята велика тайна, криеше мечтите си за власт и безсмъртие от очите на света, но желанието му да говори за бъдещото си величие явно не бе намаляло след провала с Дани Слович. Като че ли беше записал всичките думи, които е искал да каже на хората, бе ги съхранил върху километри и километри мозъчна магнетофонна лента, която сега прослушваше на високи обороти, бълвайки навън цялата си лудост. Стомахът на Нора се сви от ужас.

Разказа й как е разбрал за Айнщайн — за убийствата на учените-изследователи, ръководещи различни програми под общото име „Проект Франсис“ в Банодайн. Знаеше и за Чуждия, но не се страхуваше от него. Каза, че в момента бил на границата на безсмъртието и да стане собственик на кучето била една от последните задачи, която трябвало да изпълни за да постигне това, за което е предопределен. Съдбата решила, че той и кучето трябва да са заедно, защото като двамата нямало други на този свят, те били единствени по вида си. А постигнел ли веднъж своето предопределение, каза той, нищо не можело да го спре, дори и Чуждият.

Нора не успя да разбере половината от това, което той каза. Но предполагаше, че за да го разбере трябва да е поне толкова луда, колкото очевидно е той.

Но, въпреки че невинаги успяваше да схване значението на неговите думи, тя знаеше какво възнамерява да стори с нея и Травис, след като веднъж получи ретривъра. Отначало изпита страх да заговори за своята участ, като че ли от самото й обличане в думи тя можеше някак да се превърне в безвъзвратна гибел. Но най-накрая, когато оставаха не повече от пет мили до черния път, водещ от магистралата към тяхната белосана дървена къща, тя каза:

— Няма да ни пуснеш и да си тръгнеш, след като вземеш кучето, нали?

Той се вгледа в нея, галейки я с поглед.

— А ти как мислиш, Нора?

— Мисля, че ще ни убиеш.

— Разбира се.

Тя беше изненадана, че потвърждението на нейните страхове не я изпълни с по-голям ужас. Неговият самодоволен отговор само я вбеси, задавяйки страха й в надигащата се решителност да провали добре обмисления му план.