Дийн Кунц - Пазители

Винс изпитваше някакво удовлетворение от раняването на Корнъл, макар и да знаеше, че не е смъртоносно. А след като беше загубил предимството на изненадващия удар, навлизаше в продължителна битка. По дяволите, жената излезе опасна почти като самия Корнъл — някаква луда амазонка.

А отначало можеше да се закълне, че в нея има нещо от характера на плашлива мишка, че в природата й е да се подчинява. Очевидно не беше преценил правилно — и това го изненада и уплаши. Винс Наско не бе свикнал да прави подобни грешки; грешки можеха да правят хората от по-долна ръка, а не детето на Съдбата. Притичвайки през предната веранда, сигурен, че Корнъл иде бързо по петите му, Винс реши да влезе в къщата вместо да тръгва към гората. Те биха очаквали от него да избяга сред дърветата, да се скрие и на спокойствие да премисли своята стратегия. Но вместо това той щеше да ги чака вътре в къщата на място, от което можеше да вижда едновременно предната и задната врата. Може би все още можеше да ги изненада.

Точно минаваше край един голям прозорец на път към предната врата, когато стъклото изведнъж се строши отвътре с трясък.

Винс извика от изненада и стреля с револвера, но изстрелът удари тавана на верандата и кучето — Господи, точно така, това беше кучето — се удари силно в него. Оръжието излетя от ръката му. Падна назад. Кучето се впи в него, държеше с челюсти дрехите, а зъбите се забиха в рамото му. Парапетът на верандата се счупи. Двамата се търколиха в предния двор под силния дъжд.

Пищейки, Винс заудря кучето с едрите си юмруци, докато онова изскимтя и го пусна. Тогава то се насочи към неговото гърло и той успя да го удари точно преди гръклянът му да бъде успешно разкъсан.

Коремът му все още се раздираше от пулсираща болка, но той се изправи и повлече крака към верандата, за да намери револвера си — но вместо него видя Корнъл. С кървящо рамо, Корнъл стоеше изправен на верандата и гледаше надолу към Винс.

Винс почувства в себе си мощен, неукротим прилив на самоувереност. Знаеше, че е бил прав през цялото време, знаеше, че е непобедим, безсмъртен, защото можеше да гледа право в дулото на автомата „Узи“ изобщо без никакъв страх. Затова вдигна глава към Корнъл и се ухили:

— Погледни към мене, добре ме виж! Аз съм твоят най-лош кошмар.

Корнъл отговори:

— Изобщо не приличаш — и дръпна продължително спусъка.

Травис седеше на един стол в кухнята, Айнщайн — до него, а Нора превързваше раната. Докато работеше, тя му разказа всичко за мъжа, влязъл насила в кабината на пикапа.

— Тоя се появи адски ненадейно — каза Травис. — Нямаше никакъв начин да разберем, че ни е преследвал.

— Надявам се, че само той ще се появи ненадейно.

Трепвайки, когато Нора наля спирт и йод в дупката от куршума, трепвайки отново, когато го превързваше с марля и я прекарваше под мишницата му, той каза:

— Не се престаравай да стане идеално. Кървенето не е чак толкова силно. Не е засегната нито една артерия.

Куршумът беше преминал през него, оставяйки ужасна рана на мястото, където бе излязъл, и доста болеше, но поне още известно време той можеше да си служи с ръката. Трябваше да потърси медицинска помощ по-късно, може би при Джим Кийн, за да избегне въпросите, на които всеки друг лекар настоятелно би търсил отговор. Засега искаше само да е добре превързан и да е в състояние да се справи с тялото на мъртвия мъж.

И Айнщайн беше пострадал. За щастие не бе наранен от скока през големия прозорец. Изглежда нямаше и счупени кости, но беше получил няколко силни удара. И без това не в най-добрата си форма, сега изглеждаше още по-зле — кален, подгизнал и измъчван от болка. И той имаше нужда от грижите на Джим Кийн.

Отвън дъждът валеше по-силно от всякога, биеше по покрива, бълбукаше шумно по водостоците и улуците. Заливаше също предната веранда и прозореца под покрива й, но точно сега нямаха време да се тревожат за пораженията от някакво малко наводнение.

— Трябва да благодарим на Бога за този дъжд — каза Травис. — Не е възможно някой наоколо да е чул изстрелите в тая буря.

— Нора попита:

— Къде ще заровим тялото?

— Мисля за това — но беше доста трудно да мисли, защото болката от рамото вече започваше да пулсира в главата му.

Тя предложи:

— Можем да го погребем тук някъде, в гората…

— Не. Винаги ще помним къде е. Винаги ще се тревожим да не би да го изровят диви животни или да го намерят туристи. По-добре… има някои места по Крайбрежната магистрала, където можем да спрем, да изчакаме, докато не минават коли, да го измъкнем от каросерията на пикапа и да го хвърлим надолу. Ако подберем място, където вълните стигат до края на склона, те ще го отнесат, ще го скрият преди още някой да забележи тялото там.