Дийн Кунц - Пазители

Тогава разбра, че е станала съвсем друга жена, че вече не е онази Нора от миналия май, която щеше да бъде разтресена от непрестанни конвулсии пред безочието на този мъж.

— Мога да подкарам тази камионетка извън пътя, да рискувам с катастрофа — каза тя.

— Още в момента, когато завъртиш кормилото — отвърна той, — ще трябва да те застрелям и тогава ще се опитам да овладея машината.

— Може да не успееш. Може и ти да умреш.

— Аз? Да умра? Може би. Но не и в нещо банално като автомобилна катастрофа. Не, не. В мене има твърде много живот за да ме напусне тъй лесно. А и не ми се вярва да опиташ. В дъното на душата си ти вярваш, че онзи, твоят мъж, ще изиграе ролята си добре, ще спаси тебе, кучето и себе си. Грешиш, разбира се, но не можеш да не вярваш в него. Той нищо не може да направи, защото ще го е страх да не те нарани. Аз ще сляза с оръжие, опряно в корема ти, а това ще го парализира достатъчно дълго, за да отнеса главата му с няколко изстрела. Затова съм взел само един револвер. Друго не ми и трябва. Неговата загриженост за тебе, страхът му да не се нараниш ще го убият.

Нора реши, че е много важно да не показва яростта си. Трябва да се преструва на уплашена, слаба, съвсем несигурна в себе си. Ако я подценеше, може би щеше в някой момент да й даде малко предимство.

Само за секунда откъсна очи от обляната в дъжд магистрала, погледна го и видя, че той я наблюдава не с интереса и гнева на психопат, както тя очакваше, не и с обичайната си безизразност на бик, а с някакво излъчване, което много напомняше любов и благодарност.

— От години мечтая да убия бременна жена — каза той, като че ли тази цел беше не по-малко достойна и похвална отколкото, например, изграждането на бизнес-империя, изхранването на гладуващите или грижата за болните. — Никога не съм имал случай, при който рискът да убия бременна жена е достатъчно нисък, за да го направя. Но тази ваша къща е тъй отдалечена, че след като се справя веднъж с Корнъл, условията ще са идеални.

— Моля те, недей! — каза тя с треперещ глас, преструвайки се на слаба, въпреки че не бе необходимо да подправя нервния фалцет в гласа си.

Все още спокойно, но вече с едва забележимо чувство, което отсъстваше преди, той каза:

— Ще получа твоята жизнена енергия, все още млада и богата, но още в секундата, когато умираш, ще поема и енергията на детето. А тя ще бъде съвършено чиста, неупотребявана, един живот, неизмърсен от отровите на този болен и гнил свят. Ти си моята първа бременна, Нора, и аз винаги ще те помня.

В ъгълчетата на нейните очи заблестяха сълзи, което не беше просто от преиграване. Тя наистина вярваше, че Травис ще намери начин да се справи с този човек, но все пак се страхуваше от объркването, в което тя или Айнщайн можеха да умрат. А и не знаеше дали Травис ще успее да превъзмогне своя неуспех, ако не спасеше и нея, и кучето.

— Не се отчайвай, Нора — успокои я Винс. — Ти и твоето бебе няма съвсем да прекъснете своето съществуване. И двамата ще се превърнете в част от мене, а в мене ще живеете вечно.

Травис извади първата тавичка със сладкиши от фурната и ги остави да изстиват върху един шкаф.

Айнщайн пристигна, душейки, но Травис му каза:

— Още са много горещи.

Кучето се върна във всекидневната и отново загледа дъжда през големия прозорец.

Точно преди Нора да свие встрани от крайбрежната магистрала, Винс се сви върху седалката под равнището на прозореца за да не бъде видян. Продължаваше да държи цевта опряна в нея.

— Ще накарам бебето да изхвърчи веднага от корема ти, ако направиш и най-малкото погрешно движение.

Вярваше му.

По черния път, кален и хлъзгав, Нора подкара нагоре към къщата. Висящите клони на дърветата пазеха пътя от най-силния дъжд, но събираха водата в листата си и я изсипваха върху земята във вид на по-големи капки и струйки.

Тя видя Айнщайн на предния прозорец и опита да направи нещо като сигнал, означаващ „неприятност“, който кучето би могло веднага да разбере. Но не можа да измисли нищо.

Винс погледна нагоре към нея и каза:

— Не отивай чак до обора. Спри точно до къщата.

Планът му беше ясен. В ъгъла на къщата, където бяха разположени стълбите за килера и избата, нямаше прозорци. Травис и Айнщайн нямаше да видят мъжа, слизащ от пикапа заедно с нея. Винс можеше да я изблъска зад ъгъла до задната веранда, а оттам — вътре, преди Травис да разбере, че нещо не е наред.

Може би кучешките сетива на Айнщайн щяха да усетят опасността. Може би. Но… Айнщайн преживя толкова тежка болест.