Дийн Кунц - Пазители

Когато Нора свърши превързването, Айнщайн скочи рязко и започна да вие. После подуши въздуха. Изтича до задната врата, погледна я за момент, после изчезна във всекидневната.

— Опасявам се, че е наранен по-зле, отколкото изглежда — каза Нора, докато поставяше последното парче лейкопласт.

— Може би — отговори Травис. — А може би не е. Целия ден се държи много особено, още откакто ти тръгна сутринта. Каза ми, че му миришело на лош ден.

— Прав е бил — забеляза Нора.

Айнщайн се върна тичешком от всекидневната и влезе направо в килера, включи лампата и започна бързо да натиска педалите, които освобождаваха пуловете-букви.

— Може би има предложение как да се справим с тялото — предположи Нора.

След като тя прибра останалия йод, спирт, марля и лейкопласт, Травис с доста болки успя да облече ризата си и отиде до килера да види какво иска да им каже Айнщайн.

ЧУЖДИЯ Е ТУК.

Травис щракна нов пълнител в отверстието на автомата, сложи още един в джоба си и даде на Нора другия „Узи“, който държаха в килера.

Съдейки по напрегнатото поведение на Айнщайн, нямаха време да обикалят къщата за да пуснат и заключат щорите.

Хитрият план за задушаване на Чуждия в обора бе изграден върху убеждението, че той ще се появи през нощта за да разузнава. Но сега, след като бе дошъл и разузнал всичко посред бял ден, докато вниманието им беше отвлечено от Винс, този план ставаше безполезен.

Стояха в кухнята и се ослушваха, но не можеха да чуят нищо от неспирния шум на дъжда.

Айнщайн не можеше да им обясни по-точно къде се намира техният противник. Шестото му чувство все още не работеше с пълна сила. Имаха късмет, че изобщо усети присъствието на звяра. Сутрешната му тревога явно не бе свързана с предчувствие за мъжа, дошъл в дома им заедно с Нора, а бе предизвикана, даже без сам да го знае, от приближаването на Чуждия.

— На горния етаж — каза Травис. — Да тръгваме.

Тук долу създанието можеше да влезе през някоя врата или прозорец, докато на горния етаж поне трябваше да държат само прозорците под око. И дори можеха да успеят и затворят с щори някои от тях.

Нора тръгна нагоре с Айнщайн. Травис пазеше тила им, вървейки заднишком, с автомат, насочен надолу. От изкачването му се зави свят. Ясно осъзнаваше, че болката и слабостта в раненото му рамо бавно плъзват по цялото му тяло като мастило върху попивателна хартия.

На втория етаж, когато стигна края на стълбите, им каза:

— Ако го чуем да влиза, можем да се отдръпнем и да чакаме, докато той започне да се изкачва към нас, после да излезем напред и да го изненадаме с град от куршуми.

Тя кимна.

Сега трябваше да мълчат, да му дадат възможност за промъкване на първия етаж и време да разбере, че те са на втория, да го оставят да събере смелост и тръгне към стълбите с чувство за сигурност.

Блясък на светкавица — първата днес — огря за секунда прозореца в края на коридора и после се чу гръм. Взривът сякаш раздра небето и всичкият дъжд, събран там, се изсипа върху земята като огромен водопад.

В края на коридора едно от платната на Нора излетя от нейното ателие и се разби в стената.

Нора изпищя от изненада и за миг тримата погледнаха глупаво към картината върху пода на коридора, почти убедени, че нейният полет, предизвикан сякаш от полтъргайст, има нещо общо със силния пукот на гръмотевицата и светкавицата.

Втора картина излетя от ателието, удари се в стената и Травис успя да види, че платното е раздрано.

Чуждият вече бе влязъл в къщата.

Те стояха в края на късия коридор. Вляво бяха голямата спалня и бъдещата детска стая, а банята и точно зад нея — Нориното ателие, бяха отдясно. Онова беше само през две врати от тях, в ателието на Нора, и унищожаваше нейните картини.

Още едно платно полетя към коридора.

Прогизнал, кален, с оплетена козина, още слаб от продължителната битка с чумата, Айнщайн все пак лаеше злостно, опитваше се да пропъди Чуждия.

Насочил автомата, Травис направи една стъпка напред.

Нора го хвана за рамото.

— Недей. Нека се махнем оттук.

— Не. Трябва да се срещнем очи в очи.

— И ние да диктуваме условията — каза тя.

— Това са най-добрите условия, при които можем да се срещнем.

Още две картини излетяха от ателието и изтракаха, падайки върху растящата купчина унищожени платна.

Айнщайн вече не лаеше, а ръмжеше ниско и гърлено.

Тръгнаха заедно по коридора, към отворената врата на Нориното ателие.

От опита и обучението си Травис знаеше, че трябва да се разделят, да бъдат на различни места, а не да се събират в една-единствена мишена. Но това не беше „Делта Форс“. А и противникът им не беше обикновен терорист. Ако се разделяха, щяха да загубят малко от смелостта, нужна за срещата с онова нещо. Самата близост един до друг им даваше сила.