Дийн Кунц - Пазители

Прозорецът зееше отворен и завесите се вееха от вятъра.

Чуждият беше изчезнал.

Айнщайн беше на пода до стената, неподвижен, покрит с кръв.

Нора проплака от мъка, когато видя ретривъра.

От прозореца Травис видя пръски кръв, водещи по покрива на верандата. Дъждът бързо заличаваше червените петна.

С крайчеца на окото си видя някакво движение и погледна към обора, точно когато Чуждият се скриваше зад голямата врата.

Нора беше приклекнала до кучето.

— О, Боже мой, Травис, Боже, след всичко, което преживя, сега да умре по този начин.

— Тръгвам след кучия му син, копелето мръсно — каза Травис злостно. — В обора е.

И тя тръгна към вратата, но Травис я спря.

— Не! Извикай Джим Кийн и остани с Айнщайн, стой с Айнщайн.

— Но ти се нуждаеш от мене. Не можеш да го срещнеш сам.

— Айнщайн има нужда от тебе.

— Айнщайн е мъртъв — каза тя през сълзи.

— Не казвай това! — изкрещя й той. Разбираше, че в думите му няма разум, сякаш вярваше, че Айнщайн не може да е мъртъв, докато не го кажат на глас, но не можеше да се контролира. — Не казвай, че е умрял. Стой тук при него, по дяволите. Аз вече раних тоя шибан жив кошмар, мисля, че лошо го раних, кърви, мога и сам да го довърша. Повикай Джим Кийн, стой при Айнщайн.

Страхуваше се също, че цялата тази суматоха може да предизвика спонтанен аборт, дори бе възможно това вече да е станало. Тогава щяха да загубят не само Айнщайн, но и бебето.

Излезе от стаята, тичайки.

„Не си в подходящо състояние за това, което те чака в обора“, каза си. „Трябва първо да се успокоиш. Казваш на Нора да вика ветеринарен лекар за мъртво куче, казваш й да стои при него, а всъщност тя можеше да помогне на тебе… Не е на добре. Оставяш гнева и жаждата за мъст да те завладеят. Не е на добре.“

Но не можеше да спре. През целия си живот губеше хората, които обича, и освен при акцията на „Делта Форс“, нямаше към кого да насочи гнева си, защото човек не може да отмъщава на съдбата. Дори и в „Делта“ лицето на врага беше съвсем размито — една тълпа от приличащи си маниаци и фанатици, наричащи себе си „международен тероризъм“ — да отмъщаваш на тях също не носеше особено удовлетворение. Но сега имаше несравнимо зъл враг, враг, който заслужава да бъде наричан така, и той ще го принуди да плати за стореното на Айнщайн.

Хукна по коридора, взе стълбите по две-три наведнъж, но изведнъж главата му се замая, прилоша му и той почти падна. Сграбчи парапета за да се задържи прав. Но се подпря на дясната ръка и парещата болка го жегна в раненото рамо. Пусна опората си, загуби равновесие и падна върху последното стъпало, от което се стовари тежко на пода.

Беше в по-лоша форма, отколкото помисли отначало.

Стиснал автомата, той се изправи и тръгна с олюляване към задната врата, оттам — на верандата, и надолу по стъпалата — в двора. От студения дъжд замаяната му глава се проясни и за момент той остана неподвижен на поляната, оставяйки бурята да отвее малко от световъртежа.

В ума му проблесна образът на Айнщайн с разкривено, кърваво тяло. Помисли за остроумните послания, които никога вече нямаше да се появят на пода в килера, помисли за бъдещите Коледи без Айнщайн, притичващ насам-натам с шапка на Дядо Коледа, помисли за изгубената възможност да споделят своята любов, помисли и за гениалните кученца, които никога нямаше да се родят и огромната тежест на тази загуба почти го смачка до земята.

Употреби своята скръб за да засили гнева си, наточи острието на яростта, докато стана като бръснач.

И тогава тръгна към обора.

Вътре гъмжеше от сенки. Застана пред прага на отворената врата, оставяйки дъжда да бие главата и гърба му, и погледна вътре — взираше се в пластовете мрак и се надяваше да забележи жълтите очи.

Нищо.

Прекрачи прага — гневът му вдъхваше смелост — и посегна към ключа за осветлението върху северната стена. Даже и след като включи лампите, не можа да види Чуждия.

Борейки се с виенето на свят, стискайки зъби срещу болката, той премина през празното място на пикапа, до задния капак на „Тойота“-та, и тръгна бавно покрай нея.

Галерията под покрива.

Още две стъпки и щеше да излезе зад края й. Ако онова беше там горе, можеше да скочи върху него…

Тази мисъл се оказа безполезна, защото Чуждия беше в задната част на обора, зад двигателя на „Тойота“-та, приведен върху бетонния под, и хленчеше, увил около себе си своите дълги, силни ръце. Подът беше изцапан от неговата кръв.

Травис стоя неподвижен до колата почти минута, на петнайсет стъпки от съществото, и го разглеждаше с погнуса, страх, ужас и странен интерес. Струваше му се, че вижда телесната структура на маймуна, може би песоглавец — тъй или иначе някоя от семейството на човекоподобните. Но не приличаше съвсем на ни един определен вид, нито пък в облика му можеше да се разпознае просто съшиване на части от други животни. Не, то представляваше нещо само за себе си. С несъразмерното си и грапаво лице, огромни жълти очи, челюст като въглищарска лопата и дълги извити зъби, със своята гърбица, сплъстена козина и твърде издължени ръце, то придобиваше страховита индивидуалност.