Дийн Кунц - Пазители

Лем се качи по стълбите и почука на входната врата.

Травис Корнъл се запъти да му отвори и го погледна през предпазната решетка преди да каже:

— Господин Джонсън, предполагам.

— Откъде знаете… а, да, разбира се, Гарисън Дилуърт трябва да ви е споменал за мене оная нощ, когато успя да се свърже.

За изненада на Лем Корнъл отвори предпазната решетка.

— Можете и да влезете.

Корнъл носеше фланелка без ръкав, очевидно заради голямата превръзка, увита около почти цялото дясно рамо. Той поведе Лем през обширната стая към кухнята, където седеше жена му и белеше ябълки за сладкиш.

— Господин Джонсън — каза тя.

Лем се усмихна и отвърна:

— Доста съм известен, както виждам.

Корнъл седна до масата и надигна чашка кафе. Не предложи кафе на Лем.

Тъй като за момент му стана неудобно да седи прав до тях, Лем също седна.

— Е, това беше неизбежно, както знаете. Рано или късно трябваше да ви догоним.

Тя продължи да бели ябълки и не каза нищо. Мъжът й съзерцаваше своето кафе.

„Какво им става?“, учуди се Лем.

Това изобщо не приличаше на никой от сценариите, които беше премислил. Подготвяше се паника, гняв, отчаяние и какво ли не. Но не и за тази странна апатия. Изглежда изобщо не ги интересуваше, че най-накрая са в капана.

Каза им:

— Не се ли интересувате как ви открихме?

Жената поклати глава.

Корнъл отговори:

— Щом наистина държиш да ни кажеш, говори и се забавлявай.

Объркан, Лем се намръщи, но обясни:

— Да, беше просто. Знаехме, че господин Дилуърт ви е позвънил от някоя къща или магазин на не повече от няколко пресечки зад оня парк, северно от пристанището. Затова свързахме нашите компютри с файловете на телефонната компания — с нейно разрешение, разбира се — и оставихме наши хора да проверяват всичките извънградски обаждания онази вечер в сметките на абонатите, живеещи до три пресечки от парка. Не можахме да хванем следите ви. Но после разбрахме, че когато обаждането не е за тяхна сметка, то, естествено, не фигурира във файловете на местната Централа, а в тези на централата, която обслужва абоната, приел да заплати, а това бяхте вие. Но и в местната централа се записват обажданията за чужда сметка, макар и в специален файл, за да се документира обаждането, в случай, че този, който е приел да заплати, по-късно откаже. Прегледахме този специален файл, който е съвсем малък, и бързо открихме обаждането от една къща край брега, точно до парка, за сметка на вашия номер тук. А когато наминахме да поговорим с хората, които живеят там — семейство Есънби — се спряхме на техния син, тийнейджър на име Томи, и въпреки че това ни отне малко време, потвърдихме, че наистина Дилуърт е използвал техния телефон. Първата част продължи много дълго, със седмици, но след това всичко беше… детска игра.

— За медал ли се борите или що? — попита Корнъл.

Жената взе още една ябълка, разряза я на четири и започна да я бели.

Те никак не улесняваха задачата му — но и неговите намерения бяха съвсем различни от това, което сигурно очакваха. Не можеше да ги укорява, че се държат хладно към него, след като още не знаеха, че е дошъл при тях като приятел.

Каза им:

— Чуйте, оставил съм своите подчинени в края на черния път. Казах им, че е възможно да се уплашите, да направите нещо неразумно ако видите, че се приближава цяла група. Но всъщност дойдох сам, защото… трябва да ви направя едно предложение.

Накрая и те го погледнаха в очите с интерес.

Той продължи:

— Ще се отърва от тая проклета професия до пролетта. А по какви причини… не е нужно да знаете и няма защо да ви е грижа. Да кажем, че просто съм преживял дълбока промяна. Научил съм как да понасям загубата и тя вече не ме плаши — той въздъхна и сви рамене. — Както и да е. Но кучето не е родено да живее в клетка. Пукната пара не давам какво казват, какво искат — аз знам кое е правилно.

Знам и какво значи да живееш в клетка. Така съм живял почти през целия си живот, съвсем доскоро. Кучето не трябва да се връща към това. А сега искам да ви предложа следното, господин Корнъл — изведете го оттук, разходете се по-далеч из гората, оставете го някъде, където ще е в безопасност, и после се върнете в къщи с чиста съвест. Кажете им, че кучето е избягало още преди два месеца, когато сте били на друго място, и мислите, че вече трябва да е или мъртво, или при хора, които се грижат за него добре. Единствената неприятност остава Чуждия, за когото сигурно знаете, но заедно с вас можем да измислим начин да се справим с него, когато пристигне. Ще оставя хора, които би трябвало да ви следят, но след няколко седмици ще ги изтегля, ще обявя, че няма надежда…