Дийн Кунц - Пазители

Той още един път вдиша дълбоко от дима на пържолите и продължи:

— Разкажи ми пак за оня момент в кухнята им.

Лем бе разказвал това най-малко сто пъти, но на Уолт сякаш изобщо не му омръзваше да го слуша отново.

— Да-а, къщата — подредена като аптека. Всичко блести. А и двамата — Корнъл и жена му — чисти и спретнати. Те са взискателни към вида си хора, обичат реда. И ми казват, че кучето е умряло преди две седмици, вече погребано. Корнъл изиграва пристъпа на гняв, издърпва ме от стола за ризата и ме поглежда така, сякаш след малко ще ми откъсне главата. Като ме пуска, аз си затягам вратовръзката… и поглеждам надолу към панталоните, така, по навик, и виждам тия златисти косми. От куче. От ретривър, абсолютно сигурен съм. Сега, възможно ли е тези спретнати хора, особено в момент, когато трябва непрекъснато да правят нещо, за да забравят нещастието, да не намерят време за почистване на къщата цели две седмици?

— Косми е имало по целите ти панталони — напомни Уолт.

— Стотици.

— Като че ли кучето е седяло там минути преди ти да влезеш.

— Да бях се появил там две минути по-рано, щях да седна точно върху него.

Уолт обърна пържолите върху скарата.

— Ти си страшно наблюдателен човек, Лем, а това трябваше да те изведе доста напред в служебната ти кариера. Просто не разбирам как, при всичките си дарби, успя толкова успешно да провалиш разследването за Банодайн.

Засмяха се и двамата, както винаги.

— Сигурно е въпрос на късмет — каза Лем, както казваше винаги, и се засмя отново.

Когато Джеймз Гарисън Хиат празнуваше третия си рожден ден на 28 юни, майка му вече беше бременна със следващото дете, както се оказа по-късно, неговата сестричка.

Вдигнаха купон в белосаната дървена къща върху гористите склонове над Тихия Океан. И тъй като семейство Хиат скоро щяха да се местят в нова, по-голяма къща малко на север по брега, направиха празненство, което да се помни винаги, не просто веселба по случай рождения ден, а последно сбогом на дома, който за първи път ги подслони като семейство.

Джим Кийн пристигна с колата си от Кармъл, водейки Пука и Сади, двата черни лабрадора, и младия си златен ретривър — Леонардо, когото обикновено наричаше Лео. Дойдоха и няколко по-близки приятели от кантората за недвижими имоти в Кармъл Хайландс, където работеше Сам — за всички Травис, и от галерията в Кармъл, представяща и продаваща картините на Нора. Всички тези приятели доведоха и своите ретривъри, всичките — от второто котило на Айнщайн и неговата другарка, Мини.

Нямаше го само Гарисън Дилуърт. Миналата година той бе починал в съня си.

Прекараха един великолепен, чудесен ден, не само защото бяха приятели и се наслаждаваха на времето, прекарано заедно, но и защото споделяха една тайна радост, която щеше винаги да ги свързва като огромно, вечно растящо семейство.

Всичките кучета от първото котило, които Травис и Нора не пожелаха да дават никому — и те живееха в белосаната дървена къща — също присъстваха: Мики, Доналд, Дейзи, Хюи, Дюи, Луи.

Кучетата прекараха още по-добре от хората — търкаляха се по поляната, играеха на криеница в гората и гледаха филми на видеото във всекидневната.

Патриархът на кучето семейство също участва в някои от игрите, но прекара повече време с Травис и Нора и, както обикновено, стоеше близо до Мини. Той накуцваше — и щеше цял живот да остане така — защото десният му заден крак беше тежко счупен от Чуждия и би останал съвсем неизползваем, ако ветеринарният лекар не беше вложил цялото си старание за възстановяване на неговите функции.

Травис често се чудеше дали наистина Чуждият бе захвърлил Айнщайн с голяма сила към стената на детската стая и след това бе решил, че той е мъртъв. Или в момента, когато е държал съдбата на ретривъра в свои ръце, звярът бе проникнал някъде дълбоко в себе си, където е съзрял капчица милост и състрадание, съществуваща там въпреки волята на неговите създатели. Може би си беше припомнил единственото приятно преживяване в лабораторията заедно с кучето — анимационните филми. И спомняйки си, че е споделял това чувство с него, за пръв път бе усетил в себе си мъничка възможност да стане като другите живи същества. Докато е изпитвал това чувство, сигурно му е било по-трудно да убие Айнщайн, отколкото е мислел. А с едно замахване на тези нокти е можел просто да го разкъса.

Но въпреки че продължи да накуцва, Айнщайн се отърва от татуировката на ухото благодарение на Джим Кийн. Вече никой не можеше да докаже, че той е бил кучето от Банодайн — а и той все така умело се преструваше на „глупаво куче“, стига да пожелаеше това.