Дийн Кунц - Пазители

Корнъл се изправи и пристъпи към стола на Лем. С лявата си ръка сграбчи ризата на агента и със сила го изправи на крака.

— Закъснял си с шестнайсет дни, кучи сине.

— Какво искате да кажете?

— Кучето е мъртво. Чуждия го уби, а аз убих Чуждия.

Жената остави върху масата своя нож за белене и парче ябълка. Закри лицето си с ръце, наведе се напред в стола със свити рамене и едва чуто захлипа.

— О, Господи — промълви Лем.

Корнъл го пусна. Объркан и потиснат, Лем оправи вратовръзката и заглади гънките върху ризата си. После погледна към панталоните — и леко ги почисти с ръка.

— О, Господи — повтори той.

Корнъл прояви желание да ги отведе до мястото в гората, където беше погребал Чуждия.

Хората на Лем го изровиха. Чудовището беше в найлонов чувал, но не трябваше да го вадят за да се убедят, че вътре е творението на Ярбек.

След убиването му времето беше все хладно, но то вече беше започнало да вони.

Корнъл не пожела да им каже къде е погребано кучето.

— Така и не получи възможност да живее спокойно — каза тъжно той. — Но, за Бога, сега ще го оставим да почива в мир. Никой няма да го постави на маса за аутопсии и да започне да го реже. В никакъв случай.

— В случай, че е засегната националната сигурност може да ви принудят…

— Нека го направят — каза Корнъл. — Ако ме изправят пред съдията и опитат да ме принудят да кажа къде съм погребал Айнщайн, ще разкажа цялата история на пресата. Но ако оставят Айнщайн на мира, ако не ме закачат и не се бъркат в живота ми, ще държа устата си затворена. Нямам намерение да се връщам в Санта Барбара и да се превръщам отново в Травис Корнъл. Сега съм Хиат и ще остана с това име. Старият ми живот свърши веднъж завинаги. Нямам причини да се връщам към него. И ако правителството има малко здрав разум, ще ме остави да бъда Хиат и няма да застава на пътя ми.

— Лем го гледа дълго. После каза:

— Да, ако са достатъчно умни, ще направят точно това.

По-късно същия ден, докато Джим Кийн приготвяше вечерята, телефонът му звънна. Беше Гарисън Дилуърт, когото той не бе срещал лично, но го опозна през последната седмица, защото осъществяваше връзката между адвоката и семейството на Травис и Нора. Гарисън се обаждаше от телефонен автомат в Санта Барбара.

— Пристигнаха ли вече? — попита адвокатът.

— Рано следобед — отговори Джим. — Тоя Томи Есънби сигурно е добро момче.

— Не лошо, наистина. Но не дойде при мене да ме предупреди заради доброто си сърце. Той се бунтува срещу властта. Когато са го притиснали да признае, че аз съм се обадил от тяхната къща онази вечер, той ги е намразил. Бързото пристигане на Томи у нас беше тъй неизбежно, както блъскането на младите козлета в дъските на оградата.

— Отнесли са Чуждия.

— А кучето?

— Травис каза, че никога няма да им покаже къде е гробът.

И ще ги накара да повярват, че ще срита яко задника и ще утежни живота на всеки, който се опита да го принуди.

— Как е Нора? — попита Дилуърт.

— Няма да загуби бебето.

— Благодаря на Бога. Това трябва да е голяма утеха.

Осем месеца по-късно, през няколкото почивни дни около Празника на труда през септември, семействата Джонсън и Гейнз се събраха за пикник в двора на шерифския дом. През по-голямата част на следобеда играха бридж. Лем и Карън по-често печелеха, отколкото да губят, което сега изглеждаше доста необичайно, защото Лем вече не се залавяше да играе с фанатичната нужда да спечели на всяка цена, както преди.

Напусна НУС през юни. Оттогава живееше с парите, които беше наследил преди много време от баща си. До следващата пролет се надяваше да се залови с нова работа, някакъв малък бизнес, в който да бъде началник сам на себе си и да определя сам работното си време.

Късно следобед, докато жените им правеха салата в кухнята, Лем и Уолт седяха на двора и наглеждаха пържолите върху скарата.

— Значи в Управлението още те помнят като човека, който не се справи със случая Банодайн?

— Така и ще ме помнят вовеки веков.

— Но все пак получаващ пенсия — каза Уолт.

— Е, оставил съм там двайсет и три години.

— Обаче не ми изглежда справедливо човекът, провалил най-сериозното разследване на века, да се разхожда под слънцето с цяла пенсия на четиридесет и шест години.

— Три-четвърти пенсия.

Уолт вдиша дълбоко от ароматния дим на пържолите върху тлеещи въглени.

— И все пак. Накъде е тръгнала тая страна? В по-строги времена такива като тебе поне биха ги нахокали и разжалвали.