Дийн Кунц - Пазители

— Никога не съм виждал жена в по-добро състояние в началото на третия месец — каза лекарят.

— Искам да имам много здраво бебе, съвършено бебе.

— И така ще бъде.

Докторът вярваше, че нейното фамилно име е Еймз, а на мъжа й — Хиат и нито веднъж не показа неодобрение към тази разлика въпреки семейното им положение. Това объркваше Нора, но тя предположи, че съвременният свят, в който влетя след своето измъкване от пашкула в къщата на Девън, е по-либерален към тези неща.

Доктор Уейнголд и този път й предложи да обмисли преминаването през тест, определящ пола на бебето, но и този път тя отклони предложението. Искаше това да е изненада. Освен това, откриеха ли, че ще се роди момиче, Айнщайн веднага щеше да поведе кампания за името „Мини“.

След като набързо уточни със секретарката на лекаря следващия час за преглед, Нора нахлупи отново качулката и излезе навън в силния дъжд. Изливаше се на порои, течеше от една част на покрива без водосточни улеи, оттам шуртеше по тротоара и образуваше дълбоки локви по чакълената настилка на паркинга. Тя зашляпа из малката река по пътя към пикапа и след секунди спортните й обувки подгизнаха.

Когато достигна камионетката, видя как от една червена „Хонда“, паркирана до нея, слиза човек. Не можа да го разгледа добре — забеляза само, че е едър, има малка кола и не е облечен подходящо за дъжда. Беше по дънки и син пуловер, затова Нора помисли: „Горкият човек, ще се измокри до костите.“

Отвори шофьорската врата и точно щеше да се качи вътре, когато разбра, че мъжът със синия пуловер влиза след нея, избутва я навътре по седалката и се намества зад кормилото. Чу гласа му:

— Развикаш ли се, кучко, ще ти пръсна мозъка — тогава тя разбра, че той е опрял револвер в нея.

Малко остана да извика, но несъзнателно, и почти опита да се измъкне по седалката до вратата от другата страна. Но нещо в неговия глас, брутално и мрачно, я разколеба. Говореше тъй, сякаш по-скоро би я застрелял в гръб, отколкото да я пусне да избяга.

Той тръшна вратата и в кабината на камионетката останаха само двамата, където никой не можеше да й помогне, буквално откъснати от външния свят заради дъжда, който се стичаше по прозорците и правеше стъклото непрозрачно. Но и това сега беше без значение: на паркинга нямаше жива душа, а и той не се виждаше от улицата; дори и да бе излязла, нямаше към кого да се обърне за помощ.

Той беше много едър и мускулест, но не това бе най-страшното. Широкото му лице остана невъзмутимо, абсолютно безизразно; точно това спокойствие, съвсем неуместно при тези обстоятелства, уплаши Нора. А в очите му имаше нещо още по-лошо. Бяха зелени — и ледени.

— Кой сте вие? — произнесе тя, опитвайки да скрие страха си, защото беше сигурна, че очевидният ужас ще го подтикне да натисне спусъка. Изглежда едва се въздържаше.

— Какво искате от мене?

— Искам кучето.

Помисли го за крадец. Помисли, че иска да я изнасили. Помисли го за психопат, който убива за удоволствие. Но и за миг не й мина през ума, че може да е правителствен агент. Но кой друг би търсил Айнщайн? Никой друг дори не знаеше за съществуването на кучето.

— За какво говорите? — каза тя.

Той притисна дулото на револвера в ребрата й, докато я заболя.

Тя помисли за бебето, растящо в нейната утроба.

— Добре, добре, очевидно знаете за кучето и няма смисъл да си играем.

— Няма смисъл — говореше толкова тихо, че тя едва чуваше гласа му при шума на дъжда, който барабанеше по покрива на кабината и шибаше предния прозорец.

Той се пресегна, свали качулката на якето, отвори ципа и плъзна ръка по гърдите, после по корема й. За момент тя се ужаси, че той все пак наистина има намерение да я изнасили.

Но вместо това го чу да казва:

— Тоя Уейнголд е акушер-гинеколог. Та какъв ти е проблемът? Имаш някоя гадна венерическа болест или си бременна? — той почти изсъска, докато казваше „венерическа болест“, като че ли при самото произнасяне на тези срички му се повдигаше от отвращение.

— Ти не си правителствен агент — тя говореше само по инстинкт.

— Зададох ти въпрос, кучко — каза той с глас малко по-силен от шепот. Наведе се съвсем до нея, притискайки отново цевта в ребрата й. В кабината беше влажно. Заглушаващият всичко шум на дъжда и тежкият въздух се сливаха и създаваха почти непоносимо усещане за страх. Той продължи:

— Кое от двете? Имаш херпес, сифилис, гонорея, някоя друга гнилоч между краката? Или си бременна?

Тя реши, че бременността може да й спести малко от жестокостта, на която тоя изглеждаше способен и каза: