Дийн Кунц - Пазители

Въздухът беше студен. Времето не бе меко като вчера. Клоните на вечнозелената растителност потрепваха и се люлееха и в това махане на наежените им иглички имаше нещо зловещо. Оголелите широколистни дървета се издигаха като черни, костеливи ръце към навъсеното небе.

От обора се чу как Нора пали пикапа. Моторът изръмжа.

Травис слезе бавно по стъпалата на верандата и застана до алеята, като пристъпваше, сякаш носи с две ръце голям сандък с чуплив порцелан от древен Китай. От поривистия вятър косата му се изправи съвсем, висящите ъгли на одеялото се развяха, а козината по главата на Айнщайн се разроши — като че ли вятърът беше съзнателно злонамерен и искаше да откъсне кучето от неговата прегръдка.

Нора зави с пикапа и спря точно пред Травис. Тя щеше да кара.

Истина е това, че понякога, в моменти на особени премеждия, при тежки емоционални преживявания, жените по-често от мъжете успяват да преглътнат хапа и да действат разумно. Седнал на мястото за пътника, люлеещ увитото в одеяла куче с ръце, Травис не бе в състояние да шофира. Тресеше се силно и изведнъж разбра, че от секундата, в която намери Айнщайн на пода в банята, е плакал. Беше преминал през тежка военна служба и никога не бе изпитвал панически и парализиращ страх при опасните операции на „Делта Форс“, но сега не издържа — та това беше Айнщайн, неговото собствено дете. Ако сега трябваше да шофира, сигурно щеше да се блъсне в първото дърво или да влезе в канавката. В очите на Нора също имаше сълзи, но тя не им се покори. Стисна здраво зъби и подкара колата като че ли бе тренирала изпълнение на каскадьорски трикове за киното. В края на черния път завиха надясно и тръгнаха на север по лъкатушещата магистрала край Тихоокеанския бряг към Кармъл, където сигурно трябваше да има поне един ветеринарен лекар.

Докато пътуваха, Травис говореше на Айнщайн, опитваше се да го успокои и насърчи.

— Всичко ще бъде наред, съвсем наред, нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, ще се оправиш, ще станеш съвсем като нов.

Айнщайн заскимтя и за момент със сетни сили опита да излезе от ръцете на Травис, но той знаеше защо се тревожи кучето. Страхуваше се, че ветеринарят ще забележи татуировката на ухото му, ще знае какво означава тя и ще го прати обратно в Банодайн.

— Не се тревожи за това, рошава муцуно. Никой не може да те отдели от нас. За Бога, не могат. Първо трябва да минат през мене, но не ще могат да го направят, невъзможно е.

— Невъзможно е — съгласи се Нора със сериозен глас. Но в одеялото, сгушен пред гърдите на Травис, Айнщайн продължаваше да трепери силно.

Пред очите на Травис изплуваха пуловете-букви върху пода на килерчето: БИКЪТ Е ЗЛЕ… СТРАХ… СТРАХ.

— Не се страхувай — помоли той кучето. — Не се страхувай. Няма основание за страх.

Въпреки искрените и окуражаващи думи, Айнщайн трепереше и се страхуваше — Травис също изпитваше страх.

Спряха в един сервиз от веригата „Арко“ точно преди Кармъл, Нора откри адреса на ветеринарния лекар в телефонния указател и се обади по телефона за да е сигурна, че той ще бъде в къщи. Кабинетът на доктор Джеймз Кийн се намираше на „Долорес Авеню“ в южния край на града. Пристигнаха там няколко минути преди девет часа.

Нора очакваше да види обичайната стерилна ветеринарна клиника и остана изненадана, кабинетът на доктор Кийн е в неговия дом, старомодна двуетажна къща в английски селски стил, изградена от камъни, покрита с мазилка, която не скриваше откритите греди, и покрив с извити стрехи.

Докато крачеха бързо по настланата с трошен чакъл алея с Айнщайн на ръце, доктор Кийн услужливо отвори вратата още преди да стигнат, сякаш досега бе чакал точно тях. Една стрелка сочеше, че входът на хирургията е зад къщата, но ветеринарят ги въведе през главната врата. Той беше висок мъж с тъжно лице, бледожълта кожа и навяващи скръб очи, но имаше топла усмивка и елегантни маниери.

Затваряйки вратата, доктор Кийн им каза:

— Донесете го насам, моля.

Поведе ги с бърза крачка по коридор с дъбов паркет, покрит от дълъг и тесен персийски килим. Отляво, зад малко преддверие, беше приятно мебелираната всекидневна, която изглежда наистина бе обитавана всеки ден, с поставки за крака пред креслата, лампи за четене, етажерки, пълни с книги, плетени кувертюри, сгънати прилежно и поставени върху облегалките на няколко стола за студените вечери. Точно до входа стоеше куче — черен лабрадор. То ги изгледа сериозно, сякаш разбираше колко тежко е състоянието на Айнщайн, и не тръгна подир тях.