Дийн Кунц - Пазители

— Опитай ме следобед, Ромео. Точно сега единствената страст в моето сърце са двете яйца, пушеното, препечената филийка и кафето.

Той слезе по стълбите до всекидневната и оттам започна да отваря щорите за да влезе утринната светлина. Небето отново беше ниско и сиво като вчера и той нямаше да се изненада, ако до привечер започнеше да вали.

В кухнята забеляза, че вратата на килера е отворена, а лампата вътре свети. Погледна вътре за Айнщайн, но единствената следа от кучето бяха думите, изписани в някой час на нощта.

БИКЪТ Е ЗЛЕ. НИКАКЪВ ДОКТОР. МОЛЯ ВИ. НЕ ИСКАМ ПАК В ЛАБОРАТОРИЯ. СТРАХ. СТРАХ.

Мамка му. Господи.

Травис излезе от килерчето и се провикна:

— Айнщайн!

Никакъв лай. Никакво потупване на лапи.

Щорите още покриваха кухненските прозорци, а светлината от лампата не можеше да освети по-голямата част на стаята. Травис бързо включи осветлението.

Айнщайн не беше там.

Изтича до кабинета. И там го нямаше.

Сърцето на Травис биеше почти болезнено, когато хукна по стълбите, вземайки по две наведнъж, погледна в третата спалня, наречена за бъдеща детска стая, после в стаята, която Нора използваше за ателие, но Айнщайн го нямаше никъде, не беше и в голямата спалня, не и под леглото, където, в отчаянието си, Травис също погледна, и за момент той не можеше да разбере къде, по дяволите, се е скрило кучето, стоеше прав и чуваше как Нора пее под душа — тя изобщо не знаеше какво става — после тръгна към банята да й каже, че става нещо лошо, ужасно лошо, и точно тогава се сети за банята на долния етаж, излезе тичешком от спалнята, после по коридора, надолу по стълбите със скорост, от която почти загуби равновесие, почти падна, нахлу в банята на първия етаж, между кухнята и кабинета, и видя това, от което най-много се страхуваше.

В банята вонеше. Кучето, винаги много съобразително за тези неща, беше повърнало в тоалетната чиния, но не бе имало силата — или може би ясното съзнание — да пусне водата. Айнщайн лежеше настрани върху пода. Травис коленичи до него. Айнщайн още не беше умрял, не беше мъртъв, защото дишаше; поемаше и изпускаше въздуха със стържещ звук. Когато Травис му заговори, той се опита да вдигне глава, но не му стигна сила да я помръдне.

Неговите очи. Господи Исусе, очите му.

Съвсем нежно Травис повдигна главата на ретривъра и видя, че чудно изразителните му кафяви очи са придобили млечнобял оттенък. От тях се стичаше жълтеникав секрет, съсирен по златистата козина. И в ноздрите на Айнщайн гъргореше подобна жълтеникава течност.

Като постави ръка върху шията на ретривъра, Травис усети усилен и неравномерен сърдечен ритъм.

— Не — каза той. — О, не, не. Тая няма да я бъде, момче. Няма да позволя да стане такова нещо.

Отпусна леко главата на ретривъра върху пода, изправи се, тръгна към вратата — и в този момент Айнщайн едва чуто изхленчи, сякаш искаше да каже, че не иска да остава сам.

— Веднага се връщам, веднага — обеща Травис. Само се дръж, момче. Връщам се веднага.

Изтича към стълбите и ги изкачи с няколко крачки. Сърцето му биеше с такава страхотна сила, като че ли всеки момент щеше да изскочи навън. Дишаше силно и бързо.

Нора беше в голямата спалня, точно излязла от душа, гола и още съвсем мокра.

Травис изрече уплашено на един дъх:

— Обличай се бързо, непременно веднага трябва да отидем при ветеринар, за Бога бързай.

Тя остана изумена.

— Какво се е случило?

— Айнщайн! По-бързо! Мисля, че умира.

Той сграбчи едно одеяло от леглото, остави Нора да се облича и се втурна обратно към банята. Накъсаното дишане на ретривъра сякаш се беше влошило само за минута, докато Травис го нямаше. Сгъна одеялото на две, после — на четири и внимателно постави кучето отгоре.

Докато го вдигаше, Айнщайн издаде звук като от болка.

Травис каза:

— Спокойно, спокойно. Ще се оправиш.

Нора се появи на вратата, закопчавайки мократа си блуза — не бе смогнала да се избърше добре преди обличането. Косата й също беше влажна и несресана.

Гласът й се задави от тревога, когато каза:

— О, рошава муцуно, не, не.

Искаше да се наведе и докосне ретривъра, но нямаха време за губене. Травис каза:

— Докарай пикапа до входа.

Докато Нора тичаше към обора, Травис зави старателно одеялото около кучето така, че навън се подаваха само главата, опашката и задните лапи на ретривъра. Опитвайки неуспешно да не предизвика още едно скимтене от болка, Травис вдигна кучето на ръце и го понесе вън от банята, мина през кухнята и излезе от къщата, като успя да затвори вратата след себе си, но я остави отключена — точно сега изобщо не можеше да мисли за сигурността.