Дийн Кунц - Пазители

След като се убедиха, че всичко в обора е както трябва, Травис и Айнщайн се върнаха в двора зад къщата. Декемврийският ден беше хладен, но нямаше вятър. Гората около техния имот беше свръхестествено тиха и застинала. Дърветата стърчаха неподвижни под сниженото небе, покрито с оловносиви облаци.

Травис попита:

— Чуждият все още ли се приближава?

Айнщайн каза „Да“ с бързо махване на опашката.

— Близо ли е?

Айнщайн подуши кристалночистия зимен въздух. После притича през двора до гората от северната страна, подуши отново, вдигна глава и се вгледа напрегнато към дърветата. След това повтори целия ритуал в южния край на имота.

Травис имаше чувството, че Айнщайн в действителност не използва очите, ушите и носа си в търсенето на Чуждия. Той успяваше да долови присъствието му по начин, съвсем различен от душенето и слухтенето, с които би проследил пума или катерица. Травис долавяше необяснимото шесто чувство, което кучето използва — нещо с психично или поне полупсихично естество. А това, че ретривърът външно използува обичайните си сетива, бе може би само спусъкът, който активира тези психични способности — или просто навик.

Накрая Айнщайн се върна при него и нададе необикновен вой.

— Близо ли е? — повтори Травис.

Айнщайн пак подуши въздуха и погледна към заобикалящата ги смрачена гора, сякаш не можеше да реши какъв е отговорът.

— Айнщайн? Нещо не е наред ли?

Ретривърът излая веднъж неуверено: Не.

— Чуждият приближава ли се?

Колебание, последвано от отговор: Не.

— Сигурен ли си?

Да.

— Наистина сигурен?

Да.

Вече пред къщата, докато Травис отваряше вратата, Айнщайн се извърна встрани, притича през задната веранда, застана над дървените стъпала и за последен път огледа двора и мирната, сенчеста, беззвучна гора. След това, леко потрепервайки, последва Травис в къщата.

Докато проверяваха отбранителните съоръжения следобед, Айнщайн беше по-гальовен от обикновено, търкаше се продължително в краката на Травис, опираше муцуна в него, опитваше какви ли не начини да бъде гален, потупван, чесан. И вечерта, докато гледаха телевизия и после играха „Скрабъл“ за трима на пода във всекидневната, кучето продължи да настоява за внимание. Непрекъснато поставяше глава в скута на Нора, след това — и на Травис. Изглеждаше сякаш не би му омръзнало да бъде гален или да го чешат нежно зад ушите чак до следващото лято.

От деня на първата им среща в подножията на Санта Ана, Айнщайн изживя много пристъпи на чисто кучешко поведение, когато беше трудно да се повярва, че по свой собствен начин той е интелигентен колкото човек. И тази вечер беше в подобно настроение. Въпреки своята остроумна игра на „Скрабъл“, въпреки резултата, който отстъпваше само на Нориния и дяволското удоволствие да съчинява думи с лек намек за нейната все още незабележима бременност — тази вечер той беше куче повече от всичко друго.

Нора и Травис решиха да приключат вечерта с кратко, леко четиво — криминални разкази, — но Айнщайн не искаше от тях да си правят труда и поставят книга в неговата машина за обръщане на страници. Вместо това легна на пода пред креслото на Нора и моментално заспа.

— Още ми изглежда малко отнесен — каза тя на Травис.

— Но все пак изяде цялата си вечеря. А и денят ни не беше лесен.

Докато спеше, дишаше нормално и Травис не се тревожеше за това. Всъщност започваше повече от преди да вярва в доброто семейно бъдеще. Инспекцията на електронните укрепления поднови неговата увереност в подготовката им и се надяваше, че ще се справят с Чуждия, когато той пристигне. А благодарение на смелостта и всеотдайността, с която Гарисън Дилуърт прие тяхната кауза, опитите на правителството да се добере до тях бяха осуетени, може би завинаги. Нора отново започна да рисува с голямо старание, а Травис бе решил пак да използува своята правоспособност за дилър на недвижими имоти под името Самюъл Хиат, да започне работа след като веднъж завинаги се справят с Чуждия. И дори ако Айнщайн все още беше малко отпуснат… е, все пак вече бе малко по-енергичен, отколкото напоследък, и сигурно до ден, най-много два, отново щеше да заприлича на себе си.

Тази нощ Травис спа без да сънува.

Сутринта стана по-рано от Нора. Когато взе душ и се облече, тя също беше станала. По пътя към банята го целуна, захапа устната му и с полузаспал глас измърмори няколко любовни клетви. Очите й бяха сънливи, косата — разрошена, дъхът й — леко кисел, но той би я хвърлил веднага обратно в леглото, ако не бе казала: