Дийн Кунц - Пазители

В задната част на просторната къща ветеринарят ги преведе през една врата вляво от коридора към чистия хирургичен кабинет, където всичко беше бяло. По стените бяха наредени шкафчета от емайлирана в бяло и неръждаема стомана със стъклени вратички, зад които стояха множество малки бутилки, пълни с течности, серуми, таблетки, капсули и всевъзможни прахообразни съставки, нужни за приготвянето на по-редки лекарства.

Травис нежно постави Айнщайн върху масата за прегледи и сне одеялото от него.

Нора усети, че и двамата с Травис изглеждат тъй разстроени, сякаш водят умиращо дете при лекар. Очите на Травис бяха зачервени и въпреки че в момента той не плачеше със сълзи, продължаваше непрекъснато да бърше носа си. А още когато паркира пикапа пред къщата и дръпна ръчната спирачка, Нора загуби контрол върху собствените си сълзи и вече не можеше да потиска плача си. Сега тя стоеше от другата страна на масата срещу доктор Кийн, прегърнала Травис с една ръка, и плачеше тихо.

Ветеринарят очевидно беше свикнал със силните емоционални изживявания на своите посетители, защото нито веднъж не погледна учудено към Нора или Травис и по никакъв начин не показа, че намира тяхната мъка и тревога за прекалени.

Доктор Кийн преслуша сърцето и дробовете на ретривъра със слушалка, опипа корема му и огледа течащите очи с офталмоскоп. При извършването на тези и още няколко процедури, Айнщайн остана неподвижен, парализиран. Единствените признаци, че кучето още се държи за живота, бяха тихото скимтене и накъсаното дишане.

„Не е толкова сериозно, колкото изглежда“ — каза си Нора, докато бършеше очи с хартиена кърпичка.

Доктор Кийн вдигна очи от кучето.

— Как му е името?

— Айнщайн — отговори Травис.

— Откога го имате?

— Само от няколко месеца.

— Правени ли са нужните ваксинации?

— Не — каза Травис. — По дяволите, не.

— Защо не ги направихте?

— Много е… сложно — отговори Травис. — Но имаше сериозни причини да не ги направим.

— Никоя причина не може да е достатъчно основание — в гласа на Кийн прозвуча неодобрение. — Няма документ, не са правени ваксинации. Съвсем безотговорно е да оставите кучето си без нужното разрешително и инжекции.

— Знам — нещастно промълви Травис. — Знам.

— Какво му е на Айнщайн? — попита Нора.

Тя си мислеше, надяваше се, молеше се: „Не е толкова сериозно, колкото изглежда.“

Галейки леко ретривъра, Кийн обясни:

— Болен е от куча чума.

Преместиха Айнщайн в един ъгъл на кабинета, където го оставиха да лежи върху дебел, пълен с дунапрен дюшек с размери за куче, който имаше и покривало от изкуствена материя с цип. За да го предпазят от движения — ако по някое време намереше сили за това — го привързаха с къса каишка за специална халка в стената.

Доктор Кийн му би една инжекция.

— Антибиотик — обясни той. — За чумата няма ефикасни антибиотици, но се предписват, за да предотвратят вторични бактериологични инфекции.

Той забоде и една игла в крачната вена на кучето и свърза тръбичката й с висящ съд, за да го предпази от обезводняване.

Когато ветеринарят се опита да постави намордник на Айнщайн, и Нора, и Травис възразиха силно.

— Не го правя, защото се страхувам, че ще хапе — обясни доктор Кийн. — За неговата собствена безопасност е, за да не дъвче иглата. Ако има сили за това, ще постъпи както постъпват всички кучета с раните си — ще започне да ближе и захапва източника на раздразнение.

— Не и това куче — каза Травис. — Това куче е различно — той се промъкна покрай Кийн и свали уреда, който притискаше челюстите на Айнщайн една към друга.

Ветеринарят се опита да възрази, но после помисли и се съгласи.

— Добре. Но засега. Така или иначе, все още е твърде слаб.

— Нора все още се опитваше да не приема ужасната истина.

— Но как е възможно да бъде толкова сериозно? Показваше само леки симптоми и дори те преминаха само за два дни.

— Половината кучета, заболели от чума, изобщо не показват никакви симптоми — обясни ветеринарят, докато връщаше шишенцето с антибиотици в едно от остъклените шкафчета и хвърли употребената спринцовка в кошче за отпадъци. — А други прекарват заболяването леко — симптомите им ту се появяват, ту изчезват през ден-два. Обаче някои, като Айнщайн, се разболяват тежко. Може да е бавно прогресираща болест, но може изведнъж леките признаци да се превърнат в… това. Но за нас има и добра страна.

Травис клечеше до Айнщайн, откъдето кучето можеше да го вижда без да вдига глава или завърта очи и така може би чувстваше грижата в погледа, любовта му. Когато чу, че Кийн споменава нещо за добра страна, Травис погледна назад с очакване.