Дийн Кунц - Пазители

— Това проклето куче — каза Клиф, след като догони по кея крачещия бързо Лем, — наистина събужда у хората адска преданост.

По-късно, докато си лягаше в мотелското легло, защото беше твърде уморен да затваря щаба и да пътува до дома си в окръг Ориндж, Лем Джонсън се замисли върху думите на Клиф. Преданост. Адски голяма преданост.

Лем се чудеше дали някога е чувствал към някого подобна обвързаност и преданост, каквато Корнълови и Гарисън Дилуърт очевидно чувстваха към ретривъра. Въртеше се и се гърчеше в леглото, не можеше да спи и най-накрая реши, че няма смисъл да изключва нощната лампичка вътре в себе си, преди да почувства удовлетворението, че и той е способен на верността и предаността, които видя у Корнълови и техния адвокат.

Изправи се в тъмното и опря гръб в дъската на леглото.

Е, разбира се, той беше страшно предан на страната си, за която милееше и я обичаше. Предан беше и на Управлението. Но към друг човек? Добре. Карън. Неговата жена. Беше верен на Карън всякак — в сърцето, мислите и половите си жлези. Обичаше Карън. Дълбока обич почти от двайсет години.

— Да-а — прокънтя гласът му в празната мотелска стая в два часа сутринта, — да-а, щом си толкова предан на Карън, защо не си с нея сега?

Но не беше честен към себе си. Все пак сега имаше работа, много важна работа.

— Това е неприятното — промърмори той, — ти винаги — винаги — имаш някаква важна работа.

Не спеше в къщи повече от сто нощи в година — една на всеки три. А когато беше в къщи, повечето време бе разсеян — мислеше за последния случай. Преди време Карън искаше деца, но Лем забави създаването им — твърдеше, че не може да поеме отговорността за деца преди да е убеден, че кариерата му е сигурна.

— Сигурна? — каза си. — Човече, ти наследи парите на баща си. Започна живота си с повече от една стъпка пред повечето хора.

Ако беше предан на Карън както тези хора — на онзи помияр, то тази преданост би означавала, че нейните желания трябва да стоят пред всичко останало. Щом Карън иска семейство, значи трябва да се погрижи за семейството преди кариерата. Така, нали? Поне трябваше да направи компромис и да си родят деца, докато бяха в началото на трийсетте си години. Между двайсет и трийсет можеше да се посвети на кариерата, а след това — на отглеждането на деца. А вече беше на четиридесет и пет, почти четиридесет и шест, Карън — на четиридесет и три, и времето за деца вече бе отминало.

Лем почувства страшна самота.

Стана от леглото, отиде до банята, както беше по шорти, включи лампата и се вгледа напрегнато в огледалото. Очите му бяха зачервени от кръв и подути. Покрай този случай беше загубил толкова тегло, че лицето му започваше да изглежда почти без плът.

Отново го обхванаха стомашните конвулсии, той се преви на две, като се държеше с две ръце за мивката, а главата му висеше вътре. Тази болка започна да го спохожда последния месец, но състоянието му се влошаваше с изумителна бързина. Болката не го отпусна дълго време.

Когато отново застана срещу своето отражение в огледалото, си каза:

— Ти дори не си верен на самия себе си, глупако. Убиваш се, работиш до смърт и не можеш да спреш. Нито верен на Карън, нито на себе си. Всъщност не си верен на страната си и на Управлението, ако трябва да се изразиш точно. По дяволите, единственото нещо, на което си всецяло и неотклонно предан, е налудничавият възглед на татко ти за живота като ходене по опънато въже.

Налудничав.

Тая дума сякаш отекваше в банята дълго след като я изрече. Той обичаше и уважаваше баща си, никога не беше казвал нищо против него. И все пак днес призна на Клиф, че баща му е бил „невъзможен“. А сега — налудничав възглед. Той още обичаше баща си и винаги щеше да изпитва същите чувства към него.

Но започваше да се замисля дали един син може да обича баща си и в същото време изцяло да отхвърля неговите поучения.

Преди година, преди месец, даже преди няколко дни той беше убеден, че е невъзможно да се придържа неотклонно към тази любов и в същото време да следва свои, различни, виждания за живота. Но, за Бога, сега не само изглеждаше възможно, но и твърде важно, да отдели обичта към баща си от сляпото следване на неговия „работохолизъм“ „Какво става с мене?“, зачуди се той. Свобода? Свобода най-накрая, на четиридесет и пет? Поглеждайки настрани в огледалото, добави на глас: — Почти четиридесет и шест.

В неделя Травис отбеляза, че Айнщайн все още има апетит по-слаб от обичайния, но в понеделник, 29 ноември, ретривърът изглеждаше наред. В понеделник и вторник Айнщайн изяде всичко до троха и започна да чете нови книги. Кихна само един път и не кашля нито веднъж. Пиеше повече вода от преди, но не прекалени количества. Е, прекарваше повече време край камината, притичваше из къщата по-бавничко… но нали вече зимата бързо се спускаше над тях, а поведението на животните се променя през различните сезони.