Дийн Кунц - Пазители

Морският вятър беше неприятен, а ставаше и все по-студен. Мъжете стояха с ръце в саката и приведени глави, трепереха.

Палмовите клони шумяха от резките пристъпи на вятъра.

Птиците, гнездящи в тях, изпискваха от страх, после пак замлъкваха.

Лем прати друг агент в югозападния ъгъл на парка, пред края на вълнолома, разделящ плажа от пристанището отвъд него. Той трябваше да не допусне завръщането на Дилуърт към вълнолома и проникването му в района на пристанището, откъдето можеше да се добере до телефонни автомати в друга част на града.

Седми човек бе разпределен в северозападния ъгъл на парка, досами линията на прибоя, за да препречи пътя на Дилуърт на север, към частните плажове и скъпи жилищни райони, където бе възможно да убеди някого и да получи позволение за използване на неподслушван телефон.

Само Лем, Клиф и Ханк останаха да претърсват парка и съседния плаж в търсене на адвоката. Той знаеше, че тези мъже няма да му стигнат, но десетимата — плюс Олбие и Джоунз в телефонната компания — бяха всички, с които разполагаше в този град. А не виждаше смисъл да вика подкрепления от поделението в Лос Анджелиз; докато те пристигнат, Дилуърт или ще бъде намерен и спрян, или вече ще е успял да се обади на Корнълови.

Откритото купе на всъдеходния джип беше разделено на две от подвижна преграда. Отпред имаше две удобни седалки, а отзад — четирифутово пространство за багаж, в което можеха да се поместят още пътници или значително количество багаж.

Гарисън беше притиснат по корем върху пода на задната част, скрит под едно одеяло. На предните седалки седяха две момчета, а още двама се разположиха в багажното пространство върху Гарисън полулегнали, като че ли просто стояха върху купчина одеяла. Опитваха се да не му тежат много, но въпреки това Гарисън се чувстваше почти смачкан.

Двигателят бръмчеше като гнездо разярени оси: силно и пронизително жужене. Гарисън съвсем оглуша с дясното ухо, защото то беше долепено върху пода на багажника, който предаваше и усилваше всички вибрации.

За щастие, по мекия пясък на плажа се пътуваше сравнително гладко.

Машината престана да се ускорява, забави, а шумът на двигателя намаля съвсем.

— Гадост — прошепна едното момче на Гарисън, — пред нас има някакъв с прожектор и ни маха да спрем.

Спряха с лек тласък и през тихото боботене на двигателя Гарисън чу мъжки глас:

— Накъде така, момчета?

— Нагоре по плажа.

— Нагоре е частна собственост. Имате ли нещо точно там?

— Точно там живеем — отговори шофьорът, Томи.

— Наистина ли?

— Не ви ли приличаме на хайка разглезени богаташки деца? — обади се единият, правейки се на остроумен.

— А какво сте правили досега? — попита мъжът подозрително.

— Рали по плажа, повисяхме малко. Но стана много студено.

— Момчета, вие да не сте пили нещо?

„Ама че тъпак“, помисли Гарисън, слушайки разпитващия. „Ти разговаряш с тийнейджъри, бедни същества, чиито хормонални разстройства са ги опълчили срещу всяка възможна власт и авторитет поне за още две години. А аз съм им симпатичен, защото се крия от ченгетата и те ще бъдат на моя страна без изобщо да знаят какво съм направил. Ако желаеш тяхното съдействие, никога няма да го получиш с рогата напред.“

— Да пием? По дяволите, не — обади се друго момче. — Ако искате, проверете в хладилната чанта отзад. Няма друго освен лимонада.

Гарисън, който беше прилепен до сандъчето с лед, се молеше на Бога мъжът да не приближава задната част на джипа и да не я оглежда. Погледнеше ли от толкова близо, почти сигурно щеше да забележи, че в одеялото, върху което седяха момчетата, има нещо с неясна, но почти човешка форма.

— Лимонада, а? А каква бира имаше там преди да я изпиете всичката?

— Ей, приятел — каза Томи, — защо се заяждаш с нас? Ченге ли си, или що?

— Да, всъщност съм.

— А къде ти е униформата? — попита едно от момчетата.

— Скрита е. Слушайте, деца, имам доброто желание да ви пусна, без да ви проверявам дъха за алкохол или нещо друго. Но трябва да знам — видяхте ли по плажа тази вечер възрастен белокос човек?

— Кой ти гледа стари хора? — каза едно момче. — Жени търсим ние.

— Непременно щяхте да запомните тоя старец, ако го бяхте видели. По всяка вероятност е бил по плувки.

— Тази вечер? — учуди се престорено Томи. — Вече е почти декември, господине. Усещате ли този вятър?

— Може да е облякъл и още нещо.

— Не сме го виждали — отвърна Томи. — Нямаше стар човек с бяла коса. Момчета, вие да сте видели нещо такова?