Дийн Кунц - Пазители

От автомобила слязоха двама. Единият се втурна на север по края на парка, като гледаше към него и явно търсеше нещо.

Другият се втурна по алеята право в парка. Когато достигна осветената площ около автоматите, отличителните знаци по дрехите му се виждаха добре — и адвокатът остана стъписан.

Лемюъл Джонсън.

Зад стволовете на сиамските финикови палми Гарисън сви ръцете и краката си плътно към тялото — опитваше да се смали някак, въпреки че беше сигурен в щедрото прикритие на клонестите дървета.

Джонсън доближи първия телефон, свали слушалката и се опита да я изтръгне от монетната кутия. Беше с често срещаните гъвкави метални кабели и той много пъти го опъна здраво, но без особен резултат. Накрая, проклинайки якостта на апарата, той успя да откъсне слушалката и я захвърли сред парка. После разби и втория телефон.

В момента, когато Джонсън се извърна от телефоните и тръгна право към Гарисън, адвокатът помисли, че е бил видян. Но Джонсън спря само на няколко стъпки и огледа внимателно края на парка откъм морето и самия плаж. Изглежда погледът му не спря нито за секунда върху финиковите палми, зад които се криеше Гарисън.

— Проклето, откачено, старо копеле — измърмори Джонсън и тръгна бързо към колата си.

Приклекнал в сянката зад палмите, Гарисън се усмихна, защото знаеше за кого говори служителят на НУС. Изведнъж адвокатът забрави ледения вятър, свирещ над нощното море зад него.

Проклето откачено старо копеле или застаряващ Джеймз Бонд — както предпочитате. Така или иначе, той беше човек, с когото все още трябваше да се съобразяват.

В подземната апаратна на телефонната компания агентите Рик Олбие и Дени Джоунз наглеждаха проследяващите и подслушващи устройства на НУС и следяха телефонните линии в дома и кантората на Дилуърт. Работата беше скучна, затова играеха карти, за да минава времето по-бързо: пинъкъл на две ръце и петстотин — и двете игри не струваха, но самата идея за покер ги ужасяваше.

Когато в осем и четиринайсет някой се обади на домашния телефон на Дилуърт, Олбие и Джоунз подскочиха от радост, съвсем неподходяща в случая, защото отчайващото бездействие ги влудяваше. Олбие изтърва картите си на пода, Джоунз хвърли своите на масата и двамата едновременно посегнаха към слушалките, като че ли това беше втората световна и очакваха да чуят свръхсекретен разговор между Хитлер и Гьоринг.

Уредът им трябваше да открие линията и да включи проследяващ импулс, ако Дилуърт не отговореше до шестото позвъняване. Тъй като знаеше, че адвокатът не е в къщи и никой няма да отговори, Олбие ускори програмата и откри линията след второто позвъняване.

Върху компютърния екран се появиха зелени букви: СЕГА ПРОСЛЕДЯВАМ.

А по откритата линия се чу мъжки глас:

— Ало?

— Ало — каза Джоунз в микрофона на своите слушалки.

Номерът на звънящия и адресът му в Санта Барбара се появиха на екрана. Тази система работеше почти като полицейския компютър за извънредни случаи „911“, осигуряващ незабавно откриване на този, който се обажда. Но сега, над адреса, върху екрана се изписа име, подхождащо повече на компания, а не на човек: ТЕЛЕФОННИ РЕКЛАМИ, ИНК.

Отговаряйки на Джоунз, мъжът от другата страна каза:

— Сър, щастлив съм да ви съобщя, че на вас се пада честта да получите безплатно една снимка с размери десет на осем инча картички джобен формат с всички…

Джоунз попита:

— Кой се обажда?

В този момент компютърът търсеше из данните с адреси в Санта Барбара, за да потвърди засичането на звънящия.

Гласът от телефона отговори:

— Ами, обаждам се от името на „Оулин Милз“, сър, фотографското студио, където ще направите най-качествените…

— Почакайте една секунда — прекъсна го Джоунз.

Компютърът потвърди идентичността на телефонния абонат, който звънеше: просто Дилуърт получаваше рекламни предложения, нищо друго.

— Не ми трябват никакви! — каза рязко Джоунз и прекъсна връзката.

— Майната му — рече Олбие.

— Един пинъкъл? — предложи Джоунз.

Освен шестимата, които бяха на пристанището, Лем извика още четирима от временния щаб в местния съд.

Разположи пет от тях по периметъра на крайморския парк, на неколкостотин ярда един от друг. Задачата им беше да наблюдават широкия булевард, разделящ парка от деловия квартал, където имаше много мотели, но също и ресторанти, млечни барове, магазини за подаръци и други предприятия за търговия на дребно. Разбира се, всичките магазинчета имаха телефони, дори и някои от мотелите имаха в салоните на рецепцията; използвайки който и да е от тях, адвокатът можеше да предупреди Травис и Нора Корнъл. В този час на съботната вечер някои бяха затворени, но други — и всичките ресторанти — работеха. Не биваше да позволят на Дилуърт да пресече улицата.