Дийн Кунц - Пазители

— Краят! — извика Дела от руля.

Хвърли се над перилата в тъмната вода, колкото можеше по-далеч от лодката.

Морето беше студено. Дъхът му секна. Потъна, не можа да намери пътя към повърхността, обхвана го паника, замаха с ръце, зарита с крака, но накрая се добра до въздуха с пухтене.

„Дивна Красота“ беше учудващо близо. Чувстваше се сякаш цяла минута, даже повече, се е борил объркан под водата, а трябваше да е било само секунда-две, защото лодката му още не се бе отдалечила. Но патрулният катер също беше близо и той реши, че дори пяната от винта на „Дивна Красота“ не е достатъчно прикритие, затова пое дълбоко въздух и отново се гмурна, оставайки под водата колкото можа. Когато отново се показа отгоре, Дела и нейните неотлъчни сенки бяха отплавали далеч зад входа на пристанището, завиваха на юг, и никой не го наблюдаваше.

Отливът бързо го отвличаше зад края на северния вълнолом, който представляваше стена от струпани в безпорядък огромни камъни, издигащи се на повече от двайсет фута над водата като сиво-черни укрепления с размити от мрака очертания. Не само трябваше да заобиколи с плуване това препятствие, но и да стигне до бряг, на който може да излезе, и то все срещу упоритото течение. Без да чака повече, той започна да плува и се чудеше защо, за Бога, бе решил, че това ще е лесна работа.

„Вече си почти на седемдесет и една“, каза си той, докато правеше ритмични движения с ръце покрай камъните в края на вълнолома, осветени от предупредителна навигационна светлина. „Защо изобщо те обхвана тази лудост — да се правиш на герой?“

Но той знаеше природата на своята лудост: една вяра някъде дълбоко в душата му, че кучето трябва да остане свободно и никой не бива да се отнася към него като към правителствена собственост. Ако сме постигнали Божествената сила да творим като всевишния, трябва да имаме и Неговата справедливост и милост. Това бяха думите, които каза на Нора и Травис — и Айнщайн — в нощта, когато беше убит Тед Хокни и вярваше във всяка от тях.

От солената вода очите му смъдяха, не виждаше добре. Малко проникна и в устата му, и там го заболя една малка язвичка на горната устна.

Бореше се с течението, отмина края на вълнолома, пристанището се скри от очите му и тогава заплува към скалите. Когато най-накрая стигна до тях, увисна на първия докопан камък, пухтейки, и силите още не му стигаха да се измъкне от водата.

В седмиците след бягството на Нора и Травис, Гарисън имаше достатъчно време да мисли за Айнщайн и чувстваше все по-силно убеждение, че да затвориш интелигентно същество без никакво провинение, е акт на огромна несправедливост, независимо дали затворникът е човек или куче. Гарисън бе посветил живота си на справедливостта, която трябваше да направи действителна по законите на демокрацията, и на поддържането на свободата, родена от тази справедливост. Когато човек с идеали реши, че е твърде стар за да рискува всичко за това, в което вярва, той вече не е човек с идеали. Той вече изобщо не може да бъде човек. Тази тежка истина го поведе, напук на възрастта, към ледените океански води тази нощ. Смешно — идеализмът на един човек да бъде поставен на най-тежкото изпитание след като той е навършил седемдесетте, и то заради съдбата на едно куче.

Но какво куче.

И в какъв чуден нов свят живеем, помисли си той.

Може би трябваше генетичните технологии да се прекръстят на „генетично изкуство“, защото произведението на всяко изкуство е плод на творчество, а няма по-съвършен и по-красив плод на творчеството от сътворението на мислещия ум.

Като пое дъх отново с всички сили, той се измъкна съвсем от водата върху наклонената външна повърхност на северния вълнолом. Тази бариера го скриваше от нежелани погледи откъм пристанището и той запълзя по скалите към брега, а морето бушуваше от лявата му страна. Беше закачил на плувките си водоустойчиво фенерче-писалка, с чиято помощ успяваше да се придвижи бос, като внимаваше с изострени докрай сетива да не се подхлъзне върху мокрите камъни и да счупи крак или глезен.

На неколкостотин ярда пред себе си виждаше светлините на града и едва различимата сребърна ивица на плажа.

Беше му студено, но не студено колкото във водата. И сърцето му още биеше учестено, но не бързо като преди.

Щеше да успее.

Лем Джонсън веднага тръгна с кола от временния щаб в сградата на съда и Клиф го посрещна до празния пристан, където допреди малко беше завързана „Дивна Красота“. Появи се вятър. Стотици лодки по кейовете се поклащаха леко в своите нощни убежища; те поскърцваха, а отпуснатите въжета на платната потракваха и звънтяха по мачтите. Кейовите лампи и фенерите на съседните яхти хвърляха трепкаща, накъсана светлина върху тъмната, сякаш омазнена вода, където преди бе пристанала четиридесет и два футовата „Дивна Красота“ на Дилуърт.