Дийн Кунц - Пазители

— Утихнаха — продължи Ханк, а върху лицето му се изписа гримаса на отвращение. — Всяка секунда ще започнат да пъшкат, Клиф.

— Ще слушаш — настоя пак Клиф. После грабна едно леко яке от масата и излезе навън, поне той да не слуша.

Зае отреденото си място върху един стол на задната палуба и за пореден път повдигна рибарския прът.

Нощта беше доста хладна за неговото яке, но иначе беше една превъзходна нощ. Въздухът беше кристалночист и приятен, с едва доловим дъх на морски водорасли. Звезди изпълваха безлунното небе. Леките вълнички пляскаха приспивно по подпорите на кея и по обшивките на завързаните лодки. Някъде в друга част на пристанището, на друга яхта, някой свиреше любовни песни от четиридесетте. Чуваше се тихо боботене на двигател — уам-уам-уам — и дори в този звук имаше нещо романтично. Клиф си мислеше колко ще е хубаво да притежава своя лодка и да потегли с нея на пътешествие из южния Пасифик, към палмовите сенки на далечни острови…

Но изведнъж тихо работещият двигател изръмжа силно и Клиф разбра, че това е „Дивна Красота“. Докато скачаше от стола, изтърва рибарския прът и видя как яхтата на Дилуърт се изплъзва безразсъдно бързо на заден ход от мястото си на пристана. Това беше платноходка и някак подсъзнателно Клиф не очакваше тя да потегли с прибрани платна, въпреки че вътре имаше спомагателни двигатели; те го знаеха добре, бяха подготвени, и все пак той остана изненадан. Втурна се към каютата.

— Ханк, свържи се с пристанищния патрул. Дилуърт потегля.

— Но те вече са в леглата.

— Майната им, където и да са! — Клиф изтича до носовата палуба и видя, че Дилуърт вече е направил маневрата с „Дивна Красота“ и се насочва към входа на пристанището. Без сигнална светлина на кърмата, около пространството на руля, само една малка лампичка на носа. Господи, той наистина щеше да ги надхитри.

След като разопаковаха всичките сто платна, окачиха няколко и занесоха останалите в неизползваната спалня, усетиха, че са прегладнели.

— Сигурно и Гарисън вечеря сега — каза Нора. — Не искам да го прекъсвам. Нека да му се обадим след като хапнем.

В килера Айнщайн пусна с педала няколко букви от пластмасовите тръбички и изписа един съвет: ТЪМНО Е. ПЪРВО ЗАТВОРЕТЕ КЕПЕНЦИТЕ.

Изненадан и недоволен от собственото си необичайно пренебрегване на сигурността, Травис забърза от стая в стая, като пускаше вътрешните капаци и после ги заключваше със стенните ключалки. Очарован от Норините картини и радостен, че тя прие с такъв възторг тяхното пристигане, той дори не беше забелязал, че навън вече е нощ.

На половината път до входа на пристанището, уверен, че разстоянието и ревът на двигателя ги предпазва от електронните подслушватели, Гарисън каза:

— Закарай ме близо до външния край на северния вълнолом, все по края на пролива.

— Сигурен ли си, че ще го направиш? — попита Дела тревожно. — Отдавна не си гимназист.

Той я потупа по хълбока и каза:

— Но съм по-добър от тях.

— Мечтател.

Целуна я по бузата и тръгна напред по десния борд, държейки се за страничните перила, към мястото, откъдето щеше да скочи. Беше по тъмносини плувки. Трябваше да облече неопренов костюм, защото водата беше доста студена. Но реши, че непременно ще успее да преплува до вълнолома, да заобиколи края му и да се покачи от северната страна, без да го виждат от пристанището, и то само за няколко минути, много преди ледената вода да изсмуче от него твърде много телесна топлина.

— Имаме компания! — извика Дела откъм руля.

Погледна назад и видя корабчето на пристанищния патрул, което ги приближаваше откъм кейовете.

„Няма да ни спрат“, помисли той. „По закон нямат право.“

Но трябваше да скочи от борда преди патрулният катер да завие и заеме позиция зад тях. Зад кърмата можеха да видят как прескача перилата. А докато бяха обърнати с нос към борда на яхтата, „Дивна Красота“ щеше да прикрие неговото изплъзване и фосфоресциращата пяна около лодката щеше да го направи незабележим за няколко секунди, докато заобиколи с плуване края на вълнолома, достатъчно дълго за да не се отклони вниманието на патрула от Дела.

Насочваха се към входа с най-високата възможна скорост, при която Дела можеше да управлява спокойно. Техният „Хинкли Саутуестър“ пореше леките вълни със сила, достатъчна за да принуди Гарисън да стисне здраво перилата. И все пак му се струваше, че каменната стена на вълнолома се движи назад отчайващо бавно, докато патрулният катер непрекъснато ги приближаваше, но Гарисън чакаше, чакаше — не искаше още да скача във водите на пристанището, сто ярда преди входа му. Ако избързаше, не би смогнал да преплува цялото разстояние и да заобиколи стената; вместо това би трябвало да се насочи право към вълнолома и да се изкачи от вътрешната му страна, така че от кейовете да го видят всички. Патрулният кораб ги беше доближил на не повече от сто ярда — видя го, като се изправи леко от клекналото положение и надникна иззад покрива на каютата — вече започваше да извива с нос към тях, а Гарисън не можеше да чака още дълго, не можеше…