Дийн Кунц - Пазители

Знаеше, че е нужно да действа бързо, преди Травис или Нора да са позвънели у тях. С техниката, която имаха днес в своите ръце, НУС можеха да проследят откъде идва обаждането още преди Гарисън да успее да предупреди Травис, че линията е подслушвана.

Затова в два часа неделя следобед, ескортиран от зеления Форд, той подкара колата към къщата на Дела Колби в Монтесито, за да я качи в своята яхта „Дивна Красота“, където щяха да прекарат един мързелив следобед на слънце. Поне това й каза по телефона.

Дела беше вдовицата на съдия Джак Колби. Цели двайсет и пет години тя и Джак бяха най-добрите приятели на Гарисън и Франсин, преди смъртта да раздели чудесната четворка. Джак почина година след Франсин. Дела и Гарисън останаха много близки; често излизаха заедно на вечеря, ходеха на танци, на разходка или на плаване с яхтата. Отначало връзката им беше чисто платонична; стари приятели, на които, за добро или за зло, съдбата бе отредила да надживеят най-близките си хора и които се нуждаеха един от друг, защото можеха да споделят толкова много приятни общи спомени, отдавна забравени, ако нямаше вече с кого да се връщат към тях. Преди година, когато изведнъж откриха, че са заедно в едно легло, останаха страшно изненадани и почувстваха тежка вина. Като че ли мамеха най-близките си спътници в живота, въпреки че Джак и Франсин бяха починали преди години. Но, разбира се, с времето чувството за вина намаля и сега те бяха благодарни за дружбата и тази нежно изгаряща страст, която тъй неочаквано дари светлина на техните есенни дни.

Когато спря в алеята към дома на Дела, тя излезе от къщата, заключи външната врата и тръгна бързо към неговата кола. Носеше специални обувки за ветроходство, широки бели панталони, пуловер на сини и бели райета и синьо ветроупорно яке. Беше на шейсет и девет и късата й коса имаше цвета на сняг, но изглеждаше петнайсет години по-млада.

Той излезе от Мерцедеса, и след като я прегърна и целуна, попита:

— Може ли да отидем с твоята кола?

Тя премигна.

— Твоята нещо не е наред ли?

— Не — отговори той. — Просто предпочитам да вземем твоята.

— Разбира се.

Тя излезе с Кадилака на заден ход от гаража, а той влезе и седна до нея. Докато излизаха на улицата, й каза:

— Страхувам се, че в моята кола може би има монтиран микрофон, а не искам да чуят това, което трябва да ти кажа.

Изражението върху нейното лице беше неоценимо.

Той продължи през смях:

— Не, не съм се разболял от старческо слабоумие за една вечер. Ако хвърляш едно око в огледалото за обратно виждане докато караш, ще видиш, че ни следят. Може да действат много тънко, може да са много добри, но не и невидими.

Остави я да гледа известно време и след няколко пресечки Дела се обади:

— Зеленият Форд, нали?

— Те са.

— В какво си се забъркал, скъпи?

— Не карай направо към пристанището. Мини първо през селскостопанския пазар, там ще купим малко пресни плодове. После спри до някой магазин за спиртни питиета за да купим малко вино. А дотогава ще успея да ти разкажа всичко.

— Да не би да водиш някакъв таен живот, за който никога не съм подозирала? — попита тя и му се усмихна. — Да не си нещо като престарял Джеймз Бонд?

Вчера Лем Джонсън откри наново временния си щаб в потискащото и тясно помещение в сградата на съда в Санта Барбара. Стаята имаше само един малък прозорец. Стените бяха боядисани в тъмен цвят, а осветлението на табана бе толкова слабо, че ъглите се изпълваха с разкривени сенки, сякаш някой бе скрил там ненужни полски плашила. Взетите на заем мебели бяха все вехтории, изхвърлени от другите канцеларии. Бе работил тук в дните след убийството на Хокни, но след седмица го закри, защото нямаше повече работа. А сега, с надеждата, че Дилуърт ще ги отведе при Корнълови, Лем го отвори отново, включи телефоните и зачака новини.

Делеше офиса с един агент-помощник — Джим Ван — един прекалено старателен и всеотдаен двайсет и пет годишен младеж.

В момента Клиф Соумз ръководеше групата от шестима мъже на пристанището, наглеждайки не само агентите на НУС, разпределени в различни точки на пристана, но координираше и следенето на Гарисън Дилуърт с помощта на патрулните кораби на пристанището и Бреговата Охрана. Проницателният старец очевидно разбираше, че го следят, и Лем очакваше той да се опита да заблуди следящите и печелейки поне малко време, необезпокояван да проведе телефонен разговор със семейство Корнъл. Най-логичният начин, по който Гарисън можеше да се отърве от опашката си, бе да се насочи към открито море, после на север или на юг по брега и от някой уединен пристан да телефонира на Корнълови преди преследвачите да разберат къде е. Но още от вълнолома щеше да го изненада компанията на местния патрулен катер; а след това, в морето, щеше да го следва кораб на Бреговата охрана, който вече беше приготвен за тази цел.