Дийн Кунц - Пазители

В Деня на Благодарността Травис се радва повече, отколкото мислеше за възможно в тяхното положение. Двамата с Нора приготвиха с усърдие традиционните блюда, макар и само за трима: печена пуйка с кестени, миди на фурна, моркови с глазура, варена царевица, салата от кисело зеле, кифлички с полукръгла форма и тиквеник.

Айнщайн опита всичко, тъй като небцето му вече беше по-развито отколкото на обикновено куче. Но все пак си оставаше куче и единственото нещо, което изобщо не му хареса, беше вкусът на киселото зеле, а пред всичко останало предпочете пуйката. Голяма част от следобеда той прекара в доволно дъвчене на кълките.

През изминалите седмици Травис забеляза, че като повечето кучета, Айнщайн понякога излиза в двора за да хапне малко трева, въпреки че от време на време тя изглежда го задавяше. Повтори същото и в Деня на Благодарността, а когато Травис го попита дали харесва вкуса на тревата, Айнщайн отговори „не“.

— Тогава защо понякога се опитваш да пасеш?

НУЖДАЯ СЕ.

— Защо?

НЕ ЗНАМ.

— Ако не знаеш за какво ти трябва, как изобщо разбираш, че се нуждаеш? Инстинкт?

ДА.

— Просто инстинкт?

НЕ ЗАСЯГАЙ ТОВА.

Тази вечер тримата се излежаваха върху купчини от възглавници на пода във всекидневната пред голямата зидана камина и слушаха музика. Златистата козина на Айнщайн изглеждаше лъскава и пухкава в светлината на огъня. Както седеше, прегърнал с една ръка Нора, а с другата галеше кучето, Травис помисли, че яденето на трева сигурно е добро нещо, защото Айнщайн изглеждаше здрав и пълен с енергия. Айнщайн подсмръкна няколко пъти и от време на време кашляше, но изглежда това бяха естествени реакции на празничното преяждане и на топлия, сух въздух пред камината. Нито веднъж Травис не усети безпокойство за здравето на кучето.

В мекия петъчен следобед на 26 ноември, точно след Деня на Благодарността, Гарисън Дилуърт беше на борда на любимата си четирийсет и два футова яхта „Хинкли Саутуестър“, кръстена „Дивна Красота“, на своя кей в пристанището на Санта Барбара. Лъскаше хромираните части и отдаден на това занимание, почти не забеляза двамата мъже в тъмни делови костюми, които приближаваха по кея. Вдигна поглед, точно когато щяха да се представят и веднага разбра кои са — не имената им, но за кого трябва да работят — още преди да покажат своите документи.

Името на единия беше Джонсън.

Другият се казваше Соумз.

Като се преструваше, че е смутен, но заинтересуван от вниманието им, той ги покани на борда.

Когато прекрачи от пристана върху палубата, този, чието име беше Джонсън, каза:

— Желаем да ви зададем няколко въпроса, господин Дилуърт.

— Относно какво? — попита Гарисън, докато бършеше ръцете си в чист бял парцал.

Джонсън беше чернокож мъж с нормален ръст, дори леко мършав, с измъчен вид, но все пак внушаващ уважение.

Гарисън продължи:

— Национално управление за сигурност, казвате? Разбира се, не мислите, че съм наемник на КГБ?

Джонсън се усмихна едва.

— Работили сте за Нора Девън?

Той повдигна учудено вежди.

— Нора? Сериозно ли говорите? Е, аз мога да ви уверя, че Нора не е човек, който може да бъде въвлечен…

— Значи сте неин адвокат? — попита Джонсън.

Гарисън хвърли поглед към по-младия мъж с луничаво лице, агент Соумз, и отново повдигна вежди, сякаш искаше да го попита дали Джонсън винаги е толкова суров. Очите на Соумз останаха безизразни — той взимаше пример от своя шеф.

„Бога ми, с тези двамата ще си имаме неприятности“ — помисли Гарисън.

След като се оказаха безсилни да изкопчат нещо от отговорите на Дилуърт, Лем прати Клиф Соумз да изпълни доста неотложни задачи: за начало — започване на процедура за издаване на съдебно решение, разрешаващо поставянето на подслушвателни апарати на телефоните в дома и кантората на адвоката; откриване на трите телефонни автомата, най-близки до кантората и трите — най-близки до къщата му, уреждане и на тяхното подслушване; получаване на информация от телефонната компания за номерата на извънградски постове, набирани от дома и кантората на Дилуърт; осигуряване на допълнителни подкрепления от поделението в Лос Анджелиз, които да осъществят денонощно следене на Дилуърт, като започнат само след три часа.

Докато Клиф се занимаваше с тези неща, Лем се разходи по яхтения кей на пристанището, като се надяваше, че шумът на морето и успокояващата гледка на морските вълни ще помогнат на съзнанието му да се прочисти от ненужното и да останат само мислите за сегашните проблеми. Бог му е свидетел, той наистина искаше да се съсредоточи. Повече от шест месеца бяха минали от бягството на кучето и Чуждия от Банодайн, а Лем бе загубил почти петнайсет фута тегло в преследването. Не спеше добре от месеци, не го интересуваше храната, дори половият му живот пострада.