Дийн Кунц - Пазители

Доближи го, наведе се и го целуна. Устните й бяха топли. После каза:

— Ужасно ли ти липсвах?

— Когато те няма тебе, няма го и слънцето, няма ги песните на птиците и радостта — опита се да го каже шеговито, но в думите скрито прозвуча сериозна нотка.

Айнщайн се отърка в нея и започна да вие тихо, за да привлече вниманието й, погледна я и леко изсумтя, като че ли искаше да каже: Е, какво стана?

— Прав е — рече Травис. — Не постъпваш честно. Не ни дръж в напрежение.

— Съм — каза тя.

— Си — какво? Тя се усмихна.

— Хванала нещо.

— О, Бо…

— Бременна. С дете. По семейно му. Бъдеща майка. Той се изправи, прегърна я, притисна я към себе си, целуна я и каза:

— Доктор Уейнголд не може да греши — а тя му отговори:

— Можем да очакваме бебето в третата седмица на юни — а Травис попита глупаво: — Юни следващата година ли? — на което тя се засмя и отвърна: — Нямам намерение да нося това бебе цяла година повече — но накрая Айнщайн сложи край на надприказването, като настоя за възможност да я оближе и изрази радостта си.

— Донесох една изстудена бутилка пенливо вино, за да отпразнуваме — каза тя, като му връчи хартиен пакет.

Когато извади бутилката от опаковката й в кухнята, той видя, че е газирано ябълково вино — безалкохолно.

— Това празнуване не заслужава ли най-добро шампанско? Докато вземаше подходящи чаши от шкафчето, тя отговори:

— Може и да постъпвам глупаво, може да съм световна шампионка по безпокоене… но не искам да рискувам, Травис.

Никога не съм мислила, че ще имам бебе, не смеех и да мечтая за това, а сега ме преследва странното чувство, че съдбата не е искала да го имам и то може лесно да ми бъде отнето, ако не взема всички възможни мерки, ако не правя всичко точно както трябва. Затова няма да пия друго, докато то не се роди. Няма да ям много червено месо, а ще употребявам повече зеленчуци. Никога не съм пушила и поне за това не се тревожа. Ще наддам точно толкова, колкото доктор Уейнголд казва, че е нужно, редовно ще правя гимнастика и ще родя най-съвършеното бебе, което светът е виждал.

— Тъй ще е, разбира се — съгласи се Травис и напълни чашите с искрящо ябълково вино, като не забрави да отлее малко и в чинийка за Айнщайн.

— Нищо лошо няма да се случи — каза тя.

— Нищо — убеди я той.

Вдигнаха тост за бебето — и за Айнщайн, от който щеше да се получи страхотен кръстник, чичо, дядо и рошав ангел-пазител.

Никой не спомена Чуждия.

По-късно през нощта, легнали в тъмното, след като се бяха любили и сега просто стояха в прегръдките си, слушайки хармоничното биене на своите сърца, той се осмели да каже:

— Може би, като знаем какво ни преследва, не бива да имаме бебе точно сега.

— Ш-ш-ш-т — каза тя.

— Но…

— Ние не планирахме това бебе — обясни тя. — Всъщност дори опитвахме да се предпазим от него. Но, така или иначе, то се случи. Има нещо необикновено, че въпреки всичкото ни внимание, то е заченато. Не мислиш ли? Независимо от всичко, което казах преди за съдбата, дето не желае да го имам… е, това са думи на предишната Нора. Новата Нора мисли, че съдбата е пожелала да направим дете — и то ще бъде щедър дар за нас, както Айнщайн.

— Но като помислим какво може би върви по петите ни…

— То няма значение — каза тя. — Ще се справим с него. Ще се измъкнем от тази неприятност. Готови сме. И тогава, като се роди бебето, ще започнем истинския си живот заедно. Обичам те, Травис.

— И аз те обичам — каза той. — Господи, колко те обичам.

Сега усещаше огромната промяна у нея — нищо не бе останало от плахата женица, която срещна в Санта Барбара през пролетта. Вече беше силната, решителната, и вече тя се опитваше да пропъди неговите страхове.

И добре го правеше. Олекна му. Помисли за бебето и се усмихна както лежеше в тъмното, с глава, заровена в топлите й рамене. Въпреки че вече приютяваше под покрива на своето семейство трима души — Нора, нероденото бебе и Айнщайн — беше в настроение, по-добро от когато и да е в годините, които помнеше. Нора успя да пропъди неговите страхове.

Винс Наско седеше в италиански стол от изящно гравирано дърво със съвършена блестяща и прозрачна политура, придобита след цели два века редовно и усърдно поддържане.

Вдясно от него имаше канапе, още два стола и също толкова красива ниска масичка, наредени пред няколко големи книжни лавици, натъпкани с томове в кожени подвързии, които никога не са били четени. Знаеше, че стоят непрочетени, защото се намираше в собствения кабинет на Марио Тетраня, който веднъж ги беше посочил и бе казал: