Дийн Кунц - Пазители

„И това го има — да си прекалено упорит“ — каза си той. — „То причинява запек на ума.“

Но подобни предупреждения не помагаха. Той оставаше задръстен като маркуч, пълен с цимент.

Вече три месеца, откакто намериха Корнъловия „Еърстрийм“ в училищния паркинг в деня след убийството на Хокни, Лем знаеше само, че в онази августовска нощ Корнъл и жената са се прибирали от пътешествие до Вегас, Тахоу и Монтърей. В караваната и пикапа бяха намерени карти за резервация на нощен клуб във Вегас, рекламни брошури и фактури от бензиностанции за плащане с кредитни карти, които показваха всички спирки по техния маршрут. Той не разбра коя е жената, само предполагаше, че не е нищо повече от приятелка, но, разбира се, не трябваше да прибързва с подобно предположение. Едва преди няколко дни, когато един от неговите собствени агенти посети Вегас, за да се ожени, Лем разбра, че е възможно Корнъл и жената да са отишли там със същата цел. Тогава цялото пътуване изведнъж му заприлича на сватбено пътешествие. Само след часове успя да потвърди, че при отсядането на 11 август в окръг Кларк, щата Невада, Корнъл наистина вече е бил женен за Нора Девън от Санта Барбара.

Докато търсеше жената, откри, че къщата и е продадена преди шест седмици, след като е изчезнала заедно с Корнъл. А след като се порови из документите за продажбата, разбра, че тя е била представяна от своя адвокат, Гарисън Дилуърт.

Като замрази влоговете на Корнъл, Лем мислеше да затрудни живота му като беглец, но после откри, че Дилуърт е спомогнал двайсет хиляди да се изплъзнат от банката на Корнъл, а всичките суми от продажбата на къщата бяха някак прехвърлени на жената. Освен това с посредничеството на Дилуърт тя бе закрила местните си банкови сметки още преди четири седмици и сега тези пари също бяха в нейните ръце. Тя, съпругът й и кучето може би вече имаха достатъчно средства да останат скрити от властите за години.

Застанал на кея, Лем съзерцаваше блестящите слънчеви зайчета по повърхността на морето, което ритмично пляскаше в подпорите под краката му. Непрестанното движение на водата предизвикваше у него хрема.

Погледна нагоре към реещите се кресливи чайки. Вместо да го успокои, изящният им полет го изнервяше.

Гарисън Дилуърт беше интелигентен, умен мъж, роден да печели битки. И сега, след като успяха да направят връзката между него и семейство Корнъл, адвокатът обеща да даде НУС под съд и по този начин да освободи влоговете на Корнъл. „Не сте предявили никакво обвинение срещу този мъж“ — бе обявил Дилуърт. „Кой заблуден съдия би дал някому правото за блокиране на неговите сметки? Вашето насилие върху правната система с цел да пречите на един невинен гражданин е направо безсъвестно.“

Лем можеше да предяви обвинения срещу Травис и Нора Корнъл за нарушаването на всевъзможни закони, предназначени да опазват националната сигурност и чрез това би направил невъзможно за Дилуърт да продължи помощта за бегълците. Но предявяването на обвинения означаваше да се привлече вниманието на пресата. Тогава малоумната история за Корнъловата домашна любимка-пантера — и може би всички истории, измислени от НУС за прикриване на истината — щяха да се срутят като книжни замъци под напора на мощна буря.

Единствената му надежда оставаше, че Дилуърт ще се опита да се свърже с Корнълови, за да им съобщи, че неговата връзка с тях най-после е била разкрита и техните контакти в бъдеще трябва да бъдат много по-предпазливи. Ако имаше подобен късмет, Лем веднага би определил къде се намира семейството по техния телефонен номер. Но и надеждата всичко да стане тъй леко не бе особено голяма. Дилуърт не беше глупак.

Разглеждайки яхтеното пристанище на Санта Барбара, Лем се опитваше да се отпусне, защото знаеше, че ще му е нужна свежа и спокойна мисъл за надхитряването на стария адвокат. Стотиците лодки за отмора по кейовете — някои със свити, други със завързани платна — се поклащаха леко от слабото вълнение, а други, с разпънати платна, се плъзгаха спокойно към откритото море и хора по бански костюми лежаха на слънце върху кейовете или вече отпиваха от ранния следобеден коктейл, и чайките пикираха нагоре-надолу като шиещи игли през синьо-белия юрган на небето, и рибарските прътове стърчаха от каменния вълнолом, и всичко бе живописно и красиво до болка, но това беше красивия образ на почивката, великолепна и добре планирана почивка, която за Лем Джонсън бе съвсем непозната. За Лем твърде дългата отмора представляваше опасно отвличане на мислите от неприятните и тежки факти на живота, от света на вечното съревнование, затова всяка почивка, продължила повече от няколко часа, го изнервяше и изпълваше с неспокойствие и желание да се залови отново за работа. А тук времето, прекарано без задължения, се измерваше с дни и със седмици; тук, в тези скъпи и поддържани с любов яхти екскурзиите под платна покрай брега продължаваха месеци — почивка толкова дълга, че само от мисълта за нея Лем искаше да крещи и целия плувна в пот.