Дийн Кунц - Пазители

Най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.

Травис изплакваше чиниите от вечерята, когато Нора каза:

— Виж това.

Той се обърна и видя, че тя стои до съдовете на Айнщайн за храна и вода. Водата я нямаше, но половината му вечеря стоеше недокосната.

Нора продължи:

— Виждал ли си някога той да остави и половин троха?

— Никога. — Намръщен, Травис избърса ръцете си в кухненската хавлия. — Последните няколко дни… помислих, че не му е добре от настинка или нещо подобно, но той казва, че му няма нищо. А и днес нито е кихал, нито е кашлял като преди.

Влязоха във всекидневната, където ретривърът четеше „Черната красавица“ с помощта на своята машина за обръщане на страници.

Коленичиха до него, той вдигна поглед, и Нора го попита:

— Болен ли си, Айнщайн?

Ретривърът тихо бафна веднъж: Не.

— Сигурен ли си?

Бързо махване с опашка: Да.

— Не си доял вечерята си — каза Травис.

Кучето се прозя изразително.

Нора продължи:

— Искаш да ни кажеш, че си малко уморен?

Да.

— Ако се чувстваше болен — каза Травис, — щеше да ни кажеш веднага, нали, рошава муцуно?

Да.

Нора настоя да огледат очите, устата и ушите на Айнщайн за явни признаци на инфекция, но накрая каза:

— Нищо. Изглежда добре. Мисля, че дори и Суперкучетата имат право да се чувстват уморени от време на време.

Вятърът се появи изведнъж. Беше студен и под напора му вълните станаха по-високи отколкото през деня.

Вкочанен, Гарисън достигна външния край на северния вълнолом откъм плажа. Олекна му, когато започна да стъпва по пясъка вместо по твърдите и понякога режещи камъни на това укрепление. Беше сигурен, че е одраскал и порязал и двете си стъпала; сякаш пареха, а от дясното го пронизваше остра болка при всяка стъпка и го принуждаваше да накуцва.

Придържаше се близо до вълните, встрани от залесения парк зад плажа. Там, където алеите се осветяваха от лампи, а палмите блестяха под изкуствените лъчи на специални прожектори, щяха по-лесно да го забележат от улицата. Не вярваше, че някой ще търси точно него, беше убеден, че номерът му е минал успешно. И все пак, ако някой наистина го търсеше, той не желаеше да привлича погледа му върху себе си.

Поривистият вятър вдигаше пяната от прииждащите вълни, хвърляше я в лицето на Гарисън и той усещаше, че непрестанно тича през заплетени паяжини. Влагата смъдеше в очите му, които най-накрая бяха спрели да сълзят от неговото нощно потапяне в морето, и го принуди да се отдалечи от линията на прибоя към горния край на плажа, където се срещаха мекият пясък и парковите лехи, но все пак извън светлината на лампите.

Тук-там по тъмния плаж се виждаха младежи, облечени подходящо за студената нощ: млади двойки, сгушени върху одеяла, малки групички, пушещи хашиш, докато слушаха музика. Осем или десет момчета на гимназиална възраст бяха скупчени около два всъдехода с балонни гуми, каквито през деня, а най-вероятно и през нощта, не се допускаха на плажа. Пиеха бира около дупка, издълбана в пясъка за прибиране на бутилките, ако видеха, че се доближава някое ченге; говореха на висок глас за момичета и се наслаждаваха на вулгарните си шегички. Никой от момчетата не удостои Гарисън с нещо повече от бърз поглед, докато той притича покрай тях. В Калифорния фанатиците на тема здравословна храна и физически упражнения се срещаха толкова често, колкото уличните скитници в Ню Йорк, и ако някой старец искаше да се къпе в студената вода и после да тича по плажа в тъмното, никой не би се учудил при вида му повече, отколкото ако видеше свещеник в църква.

Вървейки на север, Гарисън оглеждаше парка отдясно за телефонни автомати. Вероятно бяха по два на едно място, облени в светлина, на бетонни островчета край пешеходна алея или може би близо до някоя обществена тоалетна.

Започваше да се отчайва, сигурен, че е подминал поне една група телефони, защото старите очи му изневеряват, но тогава видя каквото търсеше. Два телефонни автомата със звукови изолатори във формата на криле. Ярко осветени. Бяха на около сто фута от плажа, по средата между пясъка и улицата, минаваща от другата страна на парка.

Обърна се с гръб към бучащото море, забави крачка, за да поеме дъх, тръгна през тревата под люлеещите се клони на три огромни кралски палми. Беше на четиридесет фута от автоматите, когато видя как една кола, летяща с висока скорост, внезапно спира до бордюра със свистене на спирачки и паркира точно срещу телефоните. Гарисън не знаеше кои са, но реши да не рискува. Намери скривалище зад двойното стебло на голяма стара финикова палма, която, за щастие, не беше осветена от прожектор. През цепнатината между стволовете виждаше добре телефоните и алеята към мястото, където паркира колата.