Дийн Кунц - Пазители

Другите трима потвърдиха, че не са виждали никакъв стар пръдльо, отговарящ на описанието, след което им разрешиха да продължат с джипа на север от обществения плаж, към скъпия квартал с къщи до морето и частни плажчета.

След като заобиколиха един нисък хълм и излязоха извън полезрението на мъжа, който ги спря, те свалиха одеялото от Гарисън и той се поизправи, доста облекчен.

Томи остави другите трима пред къщите им и взе Гарисън със себе си, защото родителите му бяха излезли тази вечер. Живееше в къща, наподобяваща кораб с многобройни палуби, захвърлен от вълните върху отвесна скала, с подчертано ъглести форми и целия от стъкло.

Когато влезе във фоайето след Томи, Гарисън зърна себе си в огледалото. Нищо не беше останало от достолепния среброкос юрист, добре познат на всички в градските съдилища. Косата му беше мръсна, мокра и сплъстена. По лицето си имаше кални петна, по кожата му бяха полепнали пясък, късчета трева и нишки от водорасли, заплетени в сивите косми на гърдите. Ухили се доволно на образа си.

— Телефон има ей тук — обади се Томи от кабинета.

След като приготвиха вечерята, ядоха, почистиха и се потревожиха за това, че Айнщайн е загубил апетит, Нора и Травис съвсем забравиха да се обадят на Гарисън Дилуърт и да му благодарят за старанието, с което бе опаковал и изпратил нейните картини. Седяха пред камината, когато тя си спомни.

При досегашните си обаждания на Гарисън винаги използваха телефонни автомати в Кармъл. Но се оказа, че това е само ненужна предпазливост. А точно тази вечер никой от двамата не беше в настроение да се качи в колата и да потегли към града.

— Можем да почакаме до утре и да му позвъним от Кармъл — каза Травис.

— И от тук е безопасно — отвърна Нора. — Ако са разбрали връзката между тебе и Гарисън, той би се обадил да ни предупреди.

— Може и да не знае, че са открили връзката — настояваше Травис. — Възможно е да не знае и че го наблюдават.

— Гарисън би разбрал — не отстъпваше Нора.

Травис кимна.

— Да, сигурен съм в това.

— Значи няма нищо страшно, ако му се обадим.

Оставаше й още малко да вдигне слушалката, когато телефонът звънна.

Чу се гласът на телефонистката:

— Обаждане за ваша сметка от господин Гарисън Дилуърт, Санта Барбара. Ще поемете ли разходите?

Няколко минути преди десет, след старателно, но неуспешно претърсване на плажа и парка, Лем трябваше с нежелание да признае, че Гарисън Дилуърт е успял някак да му се изплъзне. Върна своите хора обратно в съда и пристанището.

Двамата с Клиф също тръгнаха с колата към спортната яхта в пристанището, от която водеха следенето на Ди луърт. Свързаха се с катера на Бреговата охрана, следващ „Дивна Красота“ и разбраха, че дамата на адвоката е завила обратно малко преди Вентура и сега се движи на север покрай брега, в посока към Санта Барбара.

Тя влезе в пристанището в десет и трийсет и шест.

Лем и Клиф зъзнеха от влажния вятър до празното място на кея, принадлежащо на Гарисън, и гледаха как неговата приятелка гладко и точно насочва яхтата към кея. Беше красива, добре поддържана лодка.

Дамата имаше достатъчно нахалство, за да им извика:

— Не стойте така със скръстени ръце! Хванете въжетата и ми помогнете да я вържа!

Подчиниха се, най-вече защото нямаха търпение да поговорят с нея, а не можеха да го направят преди да вържат добре „Дивна Красота“.

След като приключиха с помощта, веднага прекрачиха малката вратичка на кърмата. Клиф беше обут във високи спортни обувки — част от лъжливия яхтсменски вид, но Лем носеше обикновени обувки, с които не се чувстваше никак сигурен върху мократа палуба, особено при лекото люлеене на лодката.

Още преди да успеят да кажат каквото и да е на жената, чуха зад себе си глас:

— Извинете ме, господа…

Лем се обърна и видя Гарисън Дилуърт в бледата светлина на кейовата лампа, точно когато се качваше на борда зад тях. Беше облечен с чужди дрехи. Панталоните му, пристегнати с колан, бяха твърде широки в кръста. Бяха и доста къси, защото се виждаха голите му глезени. Носеше огромна риза.

— … моля да ме извините, но трябва да облека собствени топли дрехи и да глътна чаша кафе…

Лем каза:

— Мамицата му.

— … и да разледя малко старите кокали.

След като ахна от учудване, Клиф Соумз се изсмя силно и насечено, после погледна Лем и каза:

— Съжалявам.

Стомахът на Лем се сви и вътре се обади парещата болка на нова язва. Той не трепна, нито се преви надве, дори не постави ръка върху корема си, по никакъв начин не показа, че му призлява, защото всеки подобен жест, направен от него, можеше да увеличи задоволството на Дилуърт. Лем просто погледна втренчено адвоката, после жената, и тръгна без да каже дума.