Дийн Кунц - Пазители

В един бар без сутиени, с надписи на испански и английски „Гореща гръд“, рокмузиката гърмеше тъй силно, че Нора я заболя главата. До масите танцуваха шест красиви момичета с изключителни тела, само по обувки с високи остри токчета и бикини с блестящи кръгчета, извиваха кръстове, гърчеха се и люлееха гърди в потните лица на мъжете пред тях, които или ги гледаха като хипнотизирани, или викаха и ръкопляскаха. Други момичета, също без сутиени, работеха като сервитьорки.

Докато Травис говореше на испански с бармана, Нора усети одобрителните погледи на някои от клиентите върху себе си. Полазиха я познатите тръпки. Беше стиснала Травис за ръката. И с клещи не можеха да я откъснат от него.

От вонята на вкиснала бира, уиски, потни тела, различни омешани аромати на евтини парфюми и цигарен дим въздухът тежеше като в сауна, макар и не толкова здравословен.

Нора стискаше зъби и си повтаряше: „Няма да повърна и да се изложа като глупачка. Просто няма.“

След двеминутен оживен разговор, Травис бутна в ръката на бармана две двайсетачки и той му посочи задната част на салона, където някакъв тип, едър като Арнолд Шварценегер, седеше на стол пред една врата, покрита с плътна, силно нагъната завеса. Носеше черни кожени панталони и бяла фланелка. Ръцете му бяха дебели като дървесен ствол. Лицето му сякаш бе излято от бетон, а сивите му очи бяха прозрачни като течно стъкло.

Музиката утихна малко — от гръмотевичен трясък до обикновено ръмжене. Някаква жена каза в микрофона!

— Е, хайде, момчета, ако ви харесва това, което виждате, покажете го — почнете да тъпчете тези мацки.

Нора потръпна от ужас, но когато музиката загърмя отново, разбра какво искаха да кажат с това доста грубичко съобщение: от клиентите се очакваше да пъхат сгънати пет и десетдоларови банкноти в бикините на танцьорките.

Бичето с черните кожени панталони стана от стола си и ги преведе зад нагънатата завеса, в стая широка десет и дълга осемнайсет-двайсет фута, където още шест млади жени на токчета и по бикини се подготвяха да сменят танцуващите в салона. Правеха грима си пред огледалата, мажеха се с червило или просто бъбреха една с друга. Всички те изглеждаха толкова добре (Нора се убеди в това), колкото и момичетата отвън. Наистина, лицата на някои имаха доста сурово изражение, макар и красиви, но имаше и с невинни личица, като детски учителки. Сигурно мъжете имаха предвид точно това, когато говореха за „готини мацки“.

Горилата поведе Травис, а той — Нора, като я държеше здраво за ръката, през гримьорната към вратата в другия й край. Когато тръгнаха, една от голите танцьорки — зашеметяваща блондинка — постави ръка върху Нориното рамо и закрачи до нея.

— Нова ли си, сладурче?

— Аз ли? О, не, не, аз не работя тук.

Блондинката, тъй надарена, че Нора се почувства като момиченце пред нея, продължи:

— Имаш добри габарити, сладурче.

— А, не — беше всичко, което Нора успя да каже.

— А моите харесват ли ти? — попита блондинката.

— Да, разбира се, много сте красива. — Промълви Нора.

Тогава Травис се обърна към русокосата:

— Откажи се, сестричке. Тази дама още не е кривнала нататък.

Блондинката се усмихваше прелъстително:

— Ако опита, може и да й хареса.

Излязоха от гримьорната през другата врата и тръгнаха по тесен, порутен и зле осветен коридор преди Нора да осъзнае, че е получила предложение за любов. От жена!

Не знаеше — да се смее ли или да плаче. Сигурно и двете.

Горилата ги отведе до един кабинет в задната част на сградата и ги остави с думите:

— Господин Ван Дайн ще пристигне след минута.

Стаята имаше сиви стени, сиви метални столове, картотечни шкафове и едно мръсно и издраскано сиво метално бюро. По голите стени нямаше нито картини, нито календари. Върху бюрото също не се виждаха бележници или писалки. Като че ли доста рядко някой влизаше тук.

Нора и Травис седнаха на двата метални стола пред бюрото.

Дотук също се чуваше, макар и не оглушително, музиката от заведението. Когато дишането й малко се успокои, Нора попита:

— Откъде се вземат всичките?

— Кои?

— Всичките онези хубави момичета с безупречни цици, стегнати малки задничета и дълги крака — и всичките готови да… да правят това. Откъде се вземат толкова много?

— До Модесто има една ферма за развъждането им — отговори Травис.

Тя го зяпна.

Той се засмя и каза:

— Съжалявам. Все забравям колко сте невинна, госпожо Корнъл.

Целуна я по бузата. Еднодневната му брада дращеше леко, но беше даже приятно. Въпреки че носеше дрехите от вчера и не бе бръснат, пред бардака, през който преминаха, за да стигнат дотук, изглеждаше чистичък като току-що повито бебе. Каза й: