Дийн Кунц - Пазители

Лем влезе в стаята, където работеше Клиф, с въпроса:

— Намери ли нещо?

Младият сътрудник се надигна от мръсотията по пода и изтупа ръцете си една в друга.

— Да. Оставих го върху масата в столовата.

Лем го последва дотам и забеляза върху масата само един дебел бележник със страници, закрепени върху телена спирала. Когато я отвори и поразгледа съдържанието, видя лъскави снимки, изрязани от някое списание и залепени върху лявата страна. Отдясно срещу всяка фотография с големи печатни букви беше написана съответната на картинката дума: ДЪРВО, КЪЩА, КОЛА…

— Какво е това според тебе? — попита Клиф.

Лем се намръщи, не каза нищо и продължи да разлиства бележника — досещаше се, че е нещо важно, но все още не можеше да определи защо. После изведнъж му хрумна:

— Това е читанка. Първи уроци по четене.

— Да — каза Клиф.

Лем видя усмивката върху лицето на помощника си.

— Мислиш ли, че сигурно са разбрали за интелигентността на кучето, че то е разкрило пред тях способностите си? И затова… са решили да го научат да чете?

— Така изглежда — призна Клиф, още усмихнат. — Мили Боже, смяташ ли, че е възможно? Възможно ли е да го научат да чете?

— Без съмнение — отвърна Лем. — Всъщност обучението по четене беше предвидено в опитната програма на доктор Уедърби за тази есен.

Учуден, Клиф се засмя тихо.

— Невероятно.

— Преди да се задълбочаваш много в това — посъветва го Лем, — прецени по-добре ситуацията. Този човек знае, че кучето е изключително умно. Може би вече е успял да го научи да чете. Заключението е, че той е измислил и начин да общува с него. Разбрал е, че то е опитно животно. И сигурно знае колко хора го издирват.

Клиф каза:

— Трябва да е разбрал и за Чуждия — вероятно кучето е успяло някак да му разкаже.

— Да. И въпреки че знае всичко това, той не е предпочел да го разкаже на всеослушание. А би могъл да измъкне страшно много пари от тази история. Или ако беше някой напорист тип щеше да извика пресата и да обвини Пентагона за финансирането на подобни изследвания.

— Но не го е сторил — намръщи се Клиф.

— А това ще рече, че той обича кучето и е твърдо решен на всяка цена да го запази за себе си и да не допусне неговото залавяне.

Клиф кимна:

— Звучи съвсем логично, ако всичко, което чухме за него, е истина. Искам да кажа, нали този човек е загубил цялото си семейство още съвсем млад. После, само за една година — и жена си. Загинали и всичките му приятели от Делта Форс. След това се затворил, отдалечил се от своите познати. Трябва да е бил адски самотен. И изведнъж среща кучето…

— Точно така — потвърди Лем. — А за човек с обучението на Делта Форс е съвсем лесно да се укрие от властите. Даже и да го намерим, той знае как да се бори за запазването на кучето. Господи, наистина трябва да знае!

— Но нали още не сме потвърдили слуховете за Делта? — каза Клиф с надежда.

— Аз ги потвърдих — отвърна Лем и описа снимката, видяна в разрушената спалня.

Клиф въздъхна:

— Нагазваме дълбоко в лайната.

— До шия — съгласи се Лем.

Пристигнаха в Сан Франциско в шест, четвъртък сутринта и до шест и половина намериха подходящ мотел — ниска, широка сграда, която изглеждаше нова и чиста. Не приемаха домашни животни, но не беше трудно да вкарат незабелязано Айнщайн в стаята.

Въпреки че имаше известна вероятност да е издадена заповед за задържането на Травис, той се регистрира в мотела със своята лична карта. Нямаше друг избор, защото Нора не притежаваше нито кредитни карти, нито шофьорска книжка. В последно време служителите по рецепциите приемаха пари в брой на драго сърце, но само срещу карта — компютрите на съответната хотелска верига изискваха данни за гостите. Но все пак не им каза точния номер и марка на колата — паркира я далеч от рецепцията с цел да не разкрие тези подробности пред служителите на мотела.

Платиха само една стая и взеха Айнщайн при себе си; този път не бе нужно да остават сами, за да се любят. Травис беше изтощен и само целуна бързо Нора преди да заспи дълбоко. В съня си виждаше чудовища с жълти очи, разкривени глави и крокодилски уста, пълни със зъби на акула.

Събуди се след пет часа, в дванайсет и десет по обед.

Нора беше станала преди него, взела душ и отново бе облечена с единствените си дрехи. Влажната й коса се спускаше съблазнително върху раменете.

— Водата е много гореща и силна — каза тя.

— Същият съм и аз — отвърна той, прегърна я и я целуна.