Дийн Кунц - Пазители

След като също се съблече, той търпеливо и внимателно я запозна с изкуството на любовта. Със силно желание да й достави удоволствие, но без да забравя и за момент, че за нея всичко е съвсем ново, той показа на Нора — не избягваше и моментите на изкусително дразнене — всичките приятни усещания, които могат да събудят в нейното тяло езикът, пръстите и мъжеството му.

Беше готов да срещне колебание, раздразнителност, дори страх, защото първите трийсет години от живота не я бяха подготвили за подобна интимност. Но у нея нямаше и следа от студенина, тя с желание подхващаше всичко, което беше приятно за двамата или единия от тях. Тихите й стенания и беззвучния шепот на възбудата го изпълваха със страст. Всяка нейна въздишка от удоволствие или тръпка на екстаз напрягаха все по-силно Травис, докато той усети как достига твърдост и размер, непознати му преди, докато нуждата да се освободи стана почти болезнена.

Накрая остави топлото си семе да разцъфне в нея, зарови лице в шията й, повтаряше нейното име и казваше, че я обича, много пъти, а моментът на облекчение изглеждаше безкраен — времето за него беше почти спряло, само ромолеше тихо като непресъхващ ручей.

Когато всичко свърши, те останаха дълго прегърнати и мълчаха — нямаха нужда от думи. Послушаха музика и едва след това споделиха какво са усетили с телата и душите си. Пиха малко шампанско, после се любиха отново. И отново.

Въпреки че неизбежната смърт възправя тъмна сянка пред всеки наш ден, радостите и възторгът от живота могат да са тъй красиви и дълбоки, че сърцата ни замират в удивление.

От Вегас повлякоха своя „Еърстрийм“ на север по път номер 95, през огромните безплодни равнини на Невада. Два дни по-късно, в петък, 13 август, стигнаха до езерото Тахоу и свързаха системите на ремаркето с електричеството и водопровода в един къмпинг за каравани на границата с Калифорния.

Красивите гледки и непознатите преживявания вече не смайваха Нора тъй лесно както преди. Но пред изумителната красота на езерото Тахоу тя онемя като дете. Дългото двайсет и две и широко дванайсет мили езеро, достигащо на запад до Сиера Невада, а на изток — до Карсън Рейндж, имаше славата на най-чист водоем в света; кристалната вода блестеше като диамант в стотици нюанси на червеното и синьото от пречупената слънчева светлина.

Шест дни Нора, Травис и Айнщайн пътешестваха в горите-национални паркове Елдорадо, Тахоу и Тоябе — обширни, недокоснати от цивилизацията пространства, обрасли с бор, смърч и ела. Наеха моторница, обикаляха с нея из езерото и спираха в райски заливчета и красиви кътчета по брега. Пекоха се на слънце и плуваха, а Айнщайн цапаше из водата с възторга, присъщ на породата му.

Понякога сутрин, понякога късно следобед, а най-често вечер Нора и Травис се любеха. Тя беше изненадана от собствената си ненаситност. Не можеше да му се насити.

— Обичам ума и сърцето ти — каза му веднъж. — Но, Бог да ми е на помощ, почти толкова обичам и тялото ти! Покварена ли съм?

— Боже мой, не. Ти просто си млада, здрава жена. Всъщност, при живота, който си водила досега, ти си емоционално много по-здрава отколкото може да се очаква. Наистина, Нора, ти ме смайваш.

— Предпочитам да те омая съвсем като се метна върху тебе.

— Май наистина си покварена — каза той и се засмя.

Рано в нежносиньото утро на двайсети, петък, те напуснаха Тахоу и се насочиха през щата към полуостров Монтърей. Там континенталната твърд проникваше дълбоко в океана и природното величие дори превъзхождаше кристалната красота на Тахоу. Останаха на полуострова четири дни и тръгнаха към къщи в сряда следобед, 25 август.

По време на пътуването радостта от семейния живот погълна всичките им мисли и те не обръщаха голямо внимание на чудото до себе си — почти човешкия ум на Айнщайн. Но той отново им напомни за невероятните си способности, когато късно същия следобед доближиха Санта Барбара. На четиридесет или петдесет мили от къщи стана неспокоен. Непрекъснато се въртеше на седалката между Нора и Травис, изправяше се за минута, после слагаше глава в скута на Нора или сядаше отново. Започна да вие необичайно. А на десет мили от дома им вече трепереше.

— Какво ти е, рошава муцуно? — обърна се тя към него.

Айнщайн упорито опитваше да предаде с изразителните си кафяви очи някакво важно и сложно послание, но тя не можеше да го разбере.

Половин час преди здрач, когато достигнаха града, излязоха от магистралата и подкараха по местните пътища, от гърлото на Айнщайн започна да излиза ту сподавен вой, ту басово ръмжене.