Дийн Кунц - Пазители

Травис пристъпи още веднъж и тогава видя някакво движение в сумрака на стаята.

Замръзна на място.

Не. Нищо не мърдаше. Дали не му се привиждаше от самото напрежение?

Наслоените сенки покриваха всичко зад свода като сиво-чер креп.

Не беше сигурен дали наистина видя движение или това беше само плод на въображението му.

„Отдръпни се, махай се, още сега!“ — натрапчиво го съветваше вътрешният глас.

Без да му се подчинява, Травис вдигна крак с намерение да прекрачи в столовата.

Нещото в стаята помръдна отново. Вече нямаше съмнение, че то е там, защото се втурна от най-тъмния и далечен ъгъл на помещението, метна се върху масата за хранене и се обърна право към Травис, надавайки смразяващ кръвта крясък. В сумрака просветнаха блестящи очи и той видя една фигура с почти човешки ръст, в която — въпреки слабата светлина — се долавяше нещо несъразмерно. Онова вече слизаше от масата, готово всеки момент да скочи към него.

Айнщайн се втурна напред, за да отвлече вниманието му, а Травис опита да отстъпи назад и спечели секунда, в която трябваше да стреля. Но докато натискаше спусъка, се спъна върху засипалите пода разкъсани книги и падна назад. Изстрелът прокънтя, но той знаеше, че не е улучил, а е стрелял в тавана. Само за миг, докато Айнщайн летеше към нападателя, Травис успя да види чудовището със светещи очи по-ясно, забеляза зеещата крокодилска челюст, невероятно голямата уста и грапавото лице, обрамчено от зловещи, извити бивни.

— Айнщайн, недей! — изкрещя той, защото знаеше, че при сблъсък с това адско изчадие кучето ще бъде разкъсано. Без да губи време стреля отново, два пъти, както лежеше на пода.

Неговият вик и изстрелите не само спряха Айнщайн, но накараха противника да обмисли отново нападението срещу въоръжен човек. Създанието се извърна — бързо, много по-бързо от котка — и хукна през тъмната столова към вратата на кухнята. Отново за секунда Травис видя очертанията му на бледата светлина в кухнята и помисли, че не е възможно подобно нещо да стои изправено, но то стоеше някак, а деформираната му глава изглеждаше несъразмерна, двойно по-голяма от нормалното, имаше гърбица и твърде дълги ръце, завършващи с нокти като градинско гребло.

Стреля отново, този път по-близо до целта. Куршумът разкъса част от касата на вратата.

С див писък звярът изчезна в кухнята.

Какво беше това, за Бога? Откъде идеше? Наистина ли бе избягало от същата лаборатория, създала Айнщайн? Но как са успели да създадат такова чудовище? И най-вече защо? Защо?

Травис имаше добро образование; освен това последните години посвещаваше много от времето си на книгите, затова в съзнанието му проблеснаха възможни обяснения. Най-правдоподобното беше — структурни изменения на ДНК.

Айнщайн стоеше по средата на столовата и лаеше, с лице към вратата, в която изчезна онова нещо.

В хола Травис се изправи на крака, извика кучето обратно при себе си и то бързо и с желание се върна.

Накара го да мълчи и се ослуша напрегнато. Чу как Нора лудешки крещи името му от предния двор, но в кухнята не чу нищо.

Извика за успокоение на Нора:

— Добре съм! Нищо ми няма! Стой отвън!

Айнщайн трепереше.

Травис чуваше ясно двутактното биене на собственото си сърце и почти долавяше със слух как капчиците пот се стичат по лицето и гръбнака му, но не можеше да чуе нищо от посоката, където се скри онзи оживял кошмар. Не вярваше да е излязъл от вратата към задния двор. Мислеше, че съществото не иска да го виждат много хора и затова излиза само нощем, движи се предимно в тъмното, когато може успешно да се промъкне дори в немалък град като Санта Барбара без да го забележат. Денят беше все още достатъчно светъл и то сигурно не гореше от желание да го видят отвън. Освен това Травис усещаше близкото му присъствие, тъй както чувстваше чужди погледи зад гърба си, както предусещаше близката буря в горещ и влажен ден с прихлупено небе. Е, добре, то чакаше там, в кухнята, притихнало преди нападението.

Травис внимателно се върна до входа и пристъпи в полутъмната столова.

Айнщайн вървеше точно до него и нито виеше, нито ръмжеше, нито лаеше. Кучето изглежда разбираше, че Травис има нужда от пълна тишина, за да чуе и най-слабия звук, издаден от звяра.

Направи още две стъпки.

През кухненската врата пред себе си виждаше един ъгъл на масата, мивката, част от редицата кухненски шкафчета, половината машина за миене на чинии. Залязващото слънце беше зад стените на къщата и в стаята цареше сив сумрак, затова фигурата на чудовището не можеше да хвърли ясна сянка. Може би дебнеше отляво или отдясно на вратата или се бе качило върху стенен бюфет, откъдето можеше да го изненада с внезапен скок, влезеше ли в кухнята.