Дийн Кунц - Пазители

— Какво му е? — попита Нора.

Травис смръщи вежди:

— Не знам.

Когато навлязоха в дворната алея на неговата къща и паркираха под клоните на финиковата палма, ретривърът започна да лае. Не беше излайвал ни веднъж нито в колата, нито по време на цялото пътуване. Гласът му раздираше слуха в тясното пространство на кабината, но той не можеше да спре.

Когато слязоха от пикапа, Айнщайн се стрелна между тях, застана пред къщата и продължи да лае.

Нора тръгна по алеята към предната врата, но кучето се втурна към нея с ръмжене. Захапа единия крачол на нейните дънки и се опита да я събори. Тя запази равновесие и чак когато отстъпи заднишком до басейнчето за водопой на птици, то я пусна.

— Какъв дявол му е влязъл в главата? — обърна се тя към Травис.

Той гледаше замислено къщата.

— Държеше се по същия начин първия ден, в гората… когато не ме пусна да тръгна по тъмната пътека.

Нора се опита да примами кучето при себе си и да го погали.

Но Айнщайн беше непреклонен. Травис също опита да провери реакцията му и се запъти към къщата, но кучето заръмжа и го принуди да се върне.

— Стой тук — каза Травис на Нора. Тръгна към ремаркето на алеята и влезе вътре.

Айнщайн притичваше напред-назад пред къщата, поглеждаше вратата и прозорците, ръмжеше и виеше.

Слънцето се търкаляше бавно на запад и вече почти целуваше повърхността на океана, а кварталната уличка изглеждаше тиха, спокойна, точно както всеки друг ден, но шестото чувство на Нора й подсказа, че тук нещо не е наред. Топлият полъх от Пасифика носеше тихото шумолене от клоните на палми, евкалипти и фикусови дървета — звуци, приятни всяка друга вечер, но не и тази — сега в тях имаше нещо зловещо. Тя усещаше неопределима заплаха в удължените сенки, в умиращата оранжево-морава светлина на деня. Нищо, освен поведението на кучето, не я предупреждаваше за някаква близка опасност; тревогата идеше не от ума, а от скрит инстинкт.

Когато Травис се върна от ремаркето, в ръцете му имаше голям револвер. Беше го оставил незареден в едно шкафче на спалнята и той стоя там през цялото сватбено пътешествие. Сега Травис зареди целия барабан с патрони и затвори цилиндъра с щракване.

— Това наистина ли е нужно? — гласът на Нора беше неспокоен.

— Оня ден в гората наистина имаше нещо — каза Травис, — и въпреки че аз всъщност не го видях с очите си… разбери, косите на главата ми настръхнаха. Да, мисля, че оръжието може да потрябва.

Нейният собствен страх при шумоленето на дърветата и тъмните следобедни сенки й подсказваше какво е изпитал Травис в гората и трябваше да признае, че револверът я успокояваше поне мъничко.

Айнщайн вече не тичаше, а отново стоеше на поста си пред входа и не ги пускаше да се доближат до къщата.

Травис се обърна към ретривъра:

— Има ли някой вътре?

Бързо махване с опашка. Да.

— Хора от лабораторията?

Излайване. Не.

— Другото опитно животно, за което ни каза?

Да.

— Онова, дето беше в гората?

Да.

— Добре, влизам в къщата.

Не.

— Да — настоя Травис. — Това е моят дом и ние няма да бягаме от него, какъвто и дявол да има там.

Нора си спомни снимката с филмовото чудовище от списанието и бурната реакция на Айнщайн. Не вярваше в действителност да съществува нещо, даже и слабо напомнящо онова същество. Струваше й се, че Айнщайн преувеличава или пък не са разбрали точно какво се опитва да им каже за картинката. Въпреки това изведнъж й се прииска да имат не само револвер, но и голяма пушка.

— Това е „Магнум“ 357 — каза Травис на кучето, — и само един изстрел, даже в ръката или крака, може да повали много силен и ловък човек така, че той повече да не се изправи. Ще се чувства, все едно че го е ударил оръдеен снаряд. Имам отлични познания по огнестрелно оръжие и през всичките години досега съм тренирал стрелба по мишена, за да поддържам формата си. Наистина знам какво правя и няма да ми се случи нищо лошо там, вътре. Освен това, не можем просто да повикаме ченгетата, нали? Защото каквото и да намерят в къщата, ще ги учуди доста, ще започнат да задават много въпроси и току-виж, рано или късно, те прибрали отново в онази проклета лаборатория.

Решителността на Травис никак не харесваше на Айнщайн, но кучето притича по стъпалата до прага и погледна назад, сякаш искаше да каже: Е, добре, но няма да те пусна вътре сам.

И Нора искаше да влезе с тях, обаче Травис беше непреклонен и тя остана в предния двор. Стана й неприятно, но трябваше да признае, че без оръжие и умение да го използва, тя не може да направи нищо, за да помогне и вероятно само ще попречи.