Дийн Кунц - Пазители

Невероятно, но шаренията никак не повлия на възторженото им настроение. Нищо не можеше да развали този ден. Трябваше да оценят дори и безумния параклис, защото през годините нямаше да избледнеят впечатленията от веселия кич по стените и те с гордост щяха да разказват за всичко, което по някакъв необясним начин ставаше тяхната църквица и техния сватбен ден.

Вътре обикновено не пускаха кучета. Но Травис предварително беше раздал щедри бакшиши на всички служители не само да приемат Айнщайн, но да направят тъй, че той да се почувства там като желан гост.

Свещеникът, преподобният Дан Дюпри — „Моля, наричайте ме просто преподобни Дан“ — беше жизнерадостен човек с румено лице, изпъкнало коремче и широка усмивка; напомняше продавач на автомобили втора употреба. До него стояха двама платени свидетели — жена му и сестра й, облечени за случая в ярки летни рокли.

Травис зае мястото си пред черквата.

Органистката удари клавишите и засвири „Сватбения марш“.

Нора бе изразила силно желание да спази традицията и срещне Травис, излизайки от страничното крило, а не просто да започнат ритуала пред преградата на олтара. Освен това искаше да я „дадат и вземат“, като другите булки. Това, разбира се, щеше да бъде особена чест за баща й, но тя нямаше баща. Не им дойде наум и възможен кандидат за тая работа, затова отначало изглеждаше, че ще трябва да премине през църквата сама или подръка с непознат. Но като пътуваха с пикапа към сватбеното тържество й хрумна, че никой на този свят не е по-подходящ от Айнщайн и той ще я придружи по символичния път между църковните пейки.

Докато свиреше органът, Нора влезе откъм задната част на страничното крило, а кучето вървеше до нея. По всичко личеше, че Айнщайн ясно съзнава огромната чест да я съпровожда, затова вложи в походката си всичката гордост и достойнство, което можеше да покаже, с високо вдигната глава и стъпки, следващи нейните в такт.

Това, че Нора я „дава“ куче, изглежда не подразни, даже не изненада, никого. В края на краищата; намираха се в Лас Вегас.

— Тя е една от най-красивите булки, които съм виждала — пошепна съпругата на преподобния Дан в ухото на Травис и той усети, че тя не прави този комплимент току-тъй, а го казва искрено.

Светкавицата на фотографа непрекъснато бляскаше, но Травис беше твърде зает да следи Нора с поглед и дразнещата светлина не му правеше никакво впечатление.

Вази с рози и карамфили изпълваха малкото помещение със свеж аромат и сто свещи премигваха леко, поставени в потири от кристал и големи бронзови свещници. Когато Нора застана до Травис, той вече не виждаше досадната пъстрота около себе си. Неговата любов като умел архитект построи наново целия параклис и го превърна в катедрала, грандиозна като всички по света.

Церемонията беше кратка и неочаквано тържествена. Травис и Нора размениха обет за вярност, а после — пръстени. Сълзите в Норините очи отразяваха блясъка на свещите, а Травис отначало се учуди защо нейните сълзи замъгляват неговия поглед, но сетне разбра, че и той почти е заплакал. Един мощен и вълнуващ акорд на органа придружи тяхната първа целувка като мъж и жена, най-сладката целувка от всички досега.

Бутилката „Дом Периньон“ гръмна в ръцете на преподобния Дан и той, по поръка на Травис, наля на всички присъстващи, даже и на органистката, в стъклени чаши. За Айнщайн намериха чинийка. Ретривърът участва в наздравицата за дълъг живот, щастие и вечна любов със своето шумно сърбане.

Цял следобед Айнщайн чете в малкия хол в предната част на караваната.

Травис и Нора прекараха следобеда в другия край на караваната, в своето легло.

След като затвори вратата на спалнята, Травис сложи втората бутилка „Дом Периньон“ в кофичка с лед и пусна на компактдиска четири от най-мелодичните албуми на пианиста Джордж Уинстън.

Нора пусна завесата на единствения прозорец и включи малка лампа с абажур от златист плат. В меката кехлибарена светлина стаичката заприлича на вълшебно осветено кътче от приказките.

Известно време лежаха на леглото, говориха, смяха се, докосваха се, разменяха целувки, от които накрая не им остана време да говорят.

Малко по малко Травис я съблече. Никога не беше виждал голото й тяло и сега му се стори, че формите му са по-красиви и съвършени, отколкото си представяше. Изящната тънка шия, деликатните рамене, пълните гърди, вдлъбнатината на коремчето, топлината на бедрата, прелъстителните заоблени хълбоци, гладката кожа на дългите й гъвкави крака — всяка линийка, ъгълче и извивка го възбуждаха, но го изпълваха и с безкрайна нежност.