Дийн Кунц - Пазители

— Е, добре дошли, младоженци!

— Сам ли сте? — попита Травис, след като тримата с Нора и Айнщайн пристъпиха в широкото фоайе с мраморен под.

— Сам ли? Да.

Нора спомена по пътя насам, че съпругата на адвоката е починала преди три години и сега за него се грижи икономка на име Гладис Мърфи.

— А госпожица Мърфи? — каза Травис.

— Вече се прибра в къщи — отвърна адвокатът и затвори вратата зад тях. — Изглеждате смутени. Какво, за Бога, е станало?

— Трябва ни помощ — намеси се Нора.

— Но — предупреди Травис, — всеки, който ни помогне, може да подложи себе си под ударите на закона.

Гарисън вдигна вежди.

— Но какво сте сторили? Съдейки по сериозния ви вид, всеки момент ще ми съобщите, че сте отвлекли президента срещу откуп.

— Не сме направили нищо нередно — успокои го Нора.

— Направили сме — възрази Травис. — И все още го правим — даваме подслон на кучето.

Объркан, Гарисън погледна намръщено към ретривъра.

Айнщайн изскимтя нещастно, като си придаде подходящ за случая вид на галено куче.

— И в къщата ми има мъртъв човек — допълни Травис.

Гарисън премести поглед от кучето към Травис.

— Мъртъв човек?

— Не го е убил Травис — каза Нора.

Адвокатът отново погледна Айнщайн.

— Нито пък кучето — рече Травис. — Но ще ме търсят като важен свидетел или нещо подобно, дяволски е сигурно.

— М-м-м-м-м — проточи Гарисън, — защо да не влезем в моя кабинет и там да изясним всичко?

Поведе ги през огромната полуосветена всекидневна и след един къс коридор влязоха в малка стаичка, богато украсена с резбовано тиково дърво и таван от релефна мед. Креслата и диванът от кафяво-червена кожа изглеждаха скъпи и удобни. Масивното бюро беше от полирано тиково дърво, а в ъгъла му стоеше съвършено изработен модел на петмачтова шхуна с опънати платна. Украсата се състоеше от различни корабни приспособления — рул, бронзов секстант, извит волски рог, пълен с китова мас, в която бяха забити игли, изглежда употребявани за шиене на платна, шест вида палубни фенери, кормчийска камбана и морски карти. Травис видя снимки на мъж и жена в различни платноходки, а мъжът беше Гарисън.

На малката масичка до едно от креслата имаше отворена книга и недопита чашка скоч. Очевидно адвокатът е почивал тук, когато са звъннали на вратата. Предложи им питие и двамата казаха, че ще пият това, което пие и той.

Айнщайн великодушно остави дивана за Травис и Нора, а той се настани във второто кресло. Но не легна вътре, а по-скоро седна, като че ли се готвеше да участва в предстоящия сериозен разговор.

От един бар в ъгъла Гарисън им наля „Чивъс Ригъл“ в две стъклени чаши с лед. Нора не беше свикнала да пие уиски, затова Травис остана изумен, виждайки как тя пресуши питието на две дълги глътки и поиска още. Реши, че е съвсем права и последва примера й, като занесе и своята празна чаша на барчето, докато Гарисън пълнеше нейната.

— Искам да ви разкажа всичко и да разчитам на вашата помощ — каза Травис, — но наистина трябва да знаете, че е възможно законът да не е на ваша страна.

Гарисън отвърна, докато отпиваше от втората чаша Чивъс:

— В момента говорите като истински лаик. А аз съм адвокат и ви уверявам, че буквите на закона не са издълбани веднъж завинаги върху твърда мраморна плоча, застинали и неизменни. По-скоро… законът е като струна, закрепена в двата края на инструмента, но недобре опъната — всъщност достатъчно хлабава, за да я настройвате като местите прагчето в една или друга посока — и така винаги — без случаите на явна кражба или хладнокръвно убийство — той застава на ваша страна и вие сте в безопасност. Страшничко е да го разберете, но е истина. Каквото и да ми кажете, Травис, аз не се опасявам от възможността да се излежавам в затворническа килия.

За половин час Травис и Нора успяха да му разкажат всичко за Айнщайн. За човек, комуто остават само два месеца до седемдесет и първия лазарник, среброкосият адвокат не бе никак ограничен и разсъждаваше доста бързо. Задаваше съвсем уместни въпроси и не реагира с насмешка на невероятната история. След като Айнщайн за десет минути показа изумителните си възможности, той не възрази, че това са само фокуснически трикове и измами; просто прие видяното, което без явни усилия променяше възгледите му за нормално и възможно в този свят. Повечето хора, наполовина по-млади от него, нямаха толкова подвижен и гъвкав ум.

Айнщайн стоеше в скута му и се наслаждаваше на лекото почесване зад ушите, когато Гарисън каза: