Дийн Кунц - Пазители

Впечатли го смелостта й, но остана ужасен, че я вижда на входа в бледата светлина на ъгловата лампа. Изведнъж усети как кошмарът за едновременната загуба на Нора и Айнщайн почти се е сбъднал, как проклятието на Корнъл ги оставя беззащитни вътре в къщата под близката заплаха на онова нещо в кухнята.

Тя понечи да каже нещо.

Травис поклати глава и постави пръст пред устата си.

Нора замълча, прехапа устни и премести поглед от него към мъртвия мъж на пода.

Докато крачеше безшумно през боклуците, през ума му светкавично премина мисълта, че нападателят е излязъл от задната част на къщата, сега я обикаля и се насочва към предната врата, рискувайки в здрача да го видят съседите, защото иска внезапно да ги изненада в гръб. Нора стоеше точно между Травис и вратата и той не можеше да стреля точно, ако онова наистина изникнеше от там; по дяволите, то щеше да сграбчи Нора секунда след това.

Като се опитваше да запази спокойствие и да не мисли за изтръгнатите очи на Хокни, Травис премина по-бързо през хола, с риск някой смачкан лист да изшумоли под нозете му и с надеждата, че звукът не би достигнал кухнята, ако звярът изобщо още беше там. Достигна Нора, хвана я за рамото и я тласна през външната врата към площадката отвън и надолу по стълбите, огледа се вляво и вдясно, почти убеден, че оживелият кошмар ще скочи връз тях, но не го видя никъде.

Изстрелите и виковете на Нора бяха привлекли всички съседи по улицата до входните им врати. Някои дори вече стояха в дворовете или на верандите. Сигурно бяха извикали и ченгетата. А заради Айнщайн — беглец, търсен под дърво и камък — полицията ставаше не по-малко опасна от жълтоокото създание в кухнята.

И тримата бързо скочиха в пикапа. Нора и Травис заключиха вратите си. Травис запали двигателя и на заден ход, заедно с ремаркето, излезе от вътрешната алея на улицата. Усещаше погледите на хората.

Последната дневна светлина скоро щеше да изчезне съвсем — слънцето се скриваше изведнъж зад океана. Небето вече беше почти черно на изток, мораво — над главите им и бързо тъмнеещо кървавочервено — на запад. За Травис прикритието на настъпващата нощ бе добре дошло, въпреки убеждението, че жълтоокият звяр също ще се възползува от него.

Подкара бързо покрай зяпналите съседи, с които не бе успял да се запознае през годините на самоналожено отшелничество, и зави по първата пряка. Нора държеше здраво Айнщайн, а той караше с най-голямата възможна скорост. Ремаркето се залюля и занесе зад тях от твърде бързото каране на следващите два завоя.

— Какво стана вътре? — попита тя.

— Убило е Хокни днес или вчера…

— То?

— … и е чакало да се приберем ние.

— То ли? — повтори тя.

Айнщайн изскимтя.

Травис каза:

— Ще ти обясня по-късно — чудеше се дали ще успее да обясни. Никакво описание на нападателя не можеше да бъде достоверно; или поне той не знаеше думите, нужни за предаване на неговата чудатост.

Не бяха минали и осем пресечки, когато чуха сирени от мястото, което току-що напуснаха. Травис прекоси още четири улици и паркира в празния двор на една гимназия.

— А сега накъде? — попита Нора.

— Изоставяме ремаркето и камионетката — отвърна той. — Веднага ще тръгнат да ги търсят.

Той постави револвера в нейната чантичка, а тя настоя да сложи там и сатъра, вместо да го оставя в колата.

Слязоха от пикапа и в настъпващия мрак преминаха покрай училището, през спортната площадка и през една врата в телената ограда излязоха на улица с къщи и високи дървета.

Смрачаването превърна лекия бриз в брулещ вятър, топъл и сух. Той вдигна от земята няколко сухи листа и ги запрати по тях, а върху настилката затанцуваха прашни призраци.

Травис знаеше, че бият на очи твърде много даже без пикапа и ремаркето. Съседите ще кажат на полицията да търси мъж, жена и златен ретривър — а това не беше най-често срещаната тройка по улиците. Беше нужно да ги разпитат за смъртта на Тед Хокни, затова нямаше да проведат издирването през пръсти! Трябваше да изчезват колкото може по-бързо.

Нямаше приятели, при които да се скрият. След смъртта на Пола той се отдръпна от неколцината си приятели, а и не поддържаше връзки с никой от работилите за него агенти по недвижимите имоти. Нора също нямаше близки познати — благодарение на Вайълет Девън.

Светлината в прозорците на къщите наоколо не сгряваше сърцата им, напротив — те бяха недостижими за тях убежища.

Гарисън Дилуърт живееше на самата граница между Санта Барбара и Монтесито, а разкошната му къща в английски кралски стил беше сред половин акър 22 22 Един акър е равен на 4047 кв.м. — Б.пр. тучна ливада, чиято растителност никак не подхождаше на тропическата Калифорнийска флора, но съвършено изразяваше аристократичния вкус на адвоката. Когато им отвори, носеше черни мокасини, спортно сако с цвят на военноморска униформа, бяла трикотажна риза, очила с рогови рамки и полукръгли лещи за четене, а когато ги погледна над тях, в очите му, за щастие, имаше изненада, но не и досада.