Дийн Кунц - Пазители

— Такива необикновени характери и той не може да измисли. Опитай само да се погледнеш отстрани! Съчиняваш безсмислени думи и с тях ме премяташ, караш ме да ти вярвам — защото кой може да очаква подобни неща от наивната Нора Девън, точно от нея? Май доста си се променила през последните няколко месеца.

— Благодарение на тебе — каза тя.

— Може би не толкова на мене, колкото на Айнщайн.

— Не. Ти ме промени най-много — отвърна тя и изведнъж почувства същата стара срамежливост, която преди време почти я парализираше. Отвърна поглед от него към поставката на своите пулове-букви и повтори с тих глас:

— Най-вече ти. Никога нямаше да срещна Айнщайн, ако не бях срещнала тебе. А ти… ти се грижеше за мене… мислеше за мене… Виждаше в мене нещо, което аз самата не виждах. Заради тебе вече не съм същата.

— Не — каза Травис. — Преувеличаваш моята роля. Не беше нужно да се променяш тъй, че вече изобщо да не си същата. Тази, новата Нора винаги е била скрита някъде вътре, в старата. Като цвят, който, свит в малкото сиво семенце, изглежда дребен и смачкан. Просто трябва да го насърчиш… да му помогнеш — и цветето израства ярко и красиво.

Тя не можеше да вдигне очи да го погледне. Чувстваше върху врата си тежестта на огромен камък, който я караше да се привежда, и се изчерви. Но намери смелост да промълви:

— Дяволски трудно е да разцъфнеш… да се промениш. Даже ако това е най-силното ти желание, по-важно от всичко друго на света, пак е мъчно. Само стремежът към промяна не е достатъчен. Или само отчаянието. Това не става без… любов — гласът й беше преминал в шепот и тя вече не смогваше да говори по-силно. — Любовта е като водата и слънцето, които дават сили на семенцето да разцъфне.

Тогава Травис я помоли:

— Нора, погледни ме.

Канарата върху врата й сигурно тежеше стотици, хиляди фунтове.

— Нора?

Вече тежеше цял тон.

С големи усилия тя успя да повдигне глава. Погледна го. Неговите тъмнокафяви, почти черни очи, бяха топли, нежни и красиви. Обичаше ги. Обичаше изтънчената линия на неговия нос. Обичаше всичко в това слабо и аскетично лице.

— Трябваше аз да го кажа първи продължи той, — защото за мене е по-лесно, отколкото за тебе. Трябваше да ти го кажа още преди дни, преди седмици: за Бога, Нора, обичам те. Но не го направих, защото се страхувах. Всеки път, когато си позволя да обичам някого, аз го губя, но мисля, че сега няма да е така. Може би ти ще промениш моята съдба, тъй както аз помогнах да промениш твоята, и дано сега щастието е на наша страна.

Сърцето й биеше лудо. Едва поемаше дъх, но успя да каже:

— Обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се вкамени. Сама не знаеше какво очаква да се случи, но не и това. Просто да чуе как той казва, че я обича и някак тя да изрази същото чувство към него — й стигаше да бъде щастлива седмици, даже месеци. Очакваше, че ще й остане време да надникне във всяко ъгълче на тяхната любов, като че ли тя бе някаква огромна и тайнствена сграда, като новооткрита пирамида, която трябваше да бъде внимателно изучена и разгледана отвън, преди да се осмели и проникне в скритите вътрешни коридори.

— Ще се омъжиш ли за мен? — повтори той въпроса си.

Всичко ставаше бързо, безумно бързо, и както седеше на кухненския стол, тя почувства, че й се завива свят, сякаш седи в шеметна панаирна въртележка, а освен това изпитваше страх и искаше да го помоли някак да я забави, да му каже, че имат достатъчно време за обмисляне на следващата си стъпка преди да я направят, но за свое най-голямо учудване чу собствените си думи:

— Да. О, да.

Той пое двете й ръце.

Тогава тя заплака, но сълзите бяха от щастие.

Макар и унесен в книгата си, Айнщайн усещаше накъде вървят нещата. Приближи масата, подуши ги и двамата и се отри в краката им, като скимтеше радостно.

Травис каза:

— Следващата седмица?

— Да се оженим? Но нали трябва време за документите и всичко останало?

— Не и в Лас Вегас. Мога да се обадя предварително и да уредя нещата в някой параклис за женитби във Вегас. Отиваме там следващата седмица и сме женени.

Със сълзи в очите и усмивка на уста тя отговори:

— Добре.

— Страхотно — ухили се и Травис.

Айнщайн размахваше лудо опашка: Да, да, да, да, да.

В сряда, четвърти август, работейки по договор с фамилията Тетраня от Сан Франциско, Винс Наско очисти една дребна хлебарка 20 20 За мафията — жаргонно прозвище на предател. — Б.пр. на име Лу Пантанела. Хлебарката бе станала свидетел по обвинение и през септември трябваше да дава показания пред съда срещу членове на групировката Тетраня.