Дийн Кунц - Пазители

Тя все още нямаше смелостта да изложи за продан произведенията на своя художнически талант и така да провери дали той струва нещо. Травис от време на време й напомняше за това с намеци, които смяташе за тънки, но тя още не беше готова да сложи най-съкровените си преживявания върху наковалня, към която всеки може да замахне с чук. Може би скоро, но още не.

Случваше й се да гледа себе си в огледалото или да види своето отражение в блеснала на слънцето витрина и тогава разбираше, че наистина е красива. Може би не много, не изящна като някоя филмова звезда, но сравнително красива. Изглежда никак не можеше да свикне с тази нова оценка на външния си вид, поне не задълго, защото, минеха ли няколко дена, тя отново се учудваше от приятните черти на лицето си в огледалото.

В късния следобед на пети август тя и Травис седяха до кухненската маса, играеха „Скрабъл“ 19 19 Игра, при която от подреждането на пулове-букви върху разчертана повърхност трябва да се получат смислени думи. — Б.пр. и тя се чувстваше красива. Само преди минути, в банята, тя изпита поредното откровение, гледайки в огледалото, и всъщност този път хареса себе си повече от всякога. А сега, след като се върна обратно при игралната дъска, й беше леко и се чувстваше по-щастлива, отколкото можеше да си представи преди — и даже игрива. Започна да подрежда с пуловете безсмислени думи, а после, когато Травис изразяваше съмнение, че съществуват, разгорещено ги защитаваше.

— Тришап? — каза той и погледна намръщено към дъската. — Няма дума „тришап“.

— Това е триъгълната шапка, която носят дърварите — отговори тя лукаво.

— Дърварите ли?

— Да, Пол Бъниън например.

— Дърварите носят плетени шапки, които вие наричате скиорски шапки, или кръгли кожени ушанки с капаци за ушите.

— Не ти говоря за това, което слагат на главите си докато работят из горите — обясни тя търпеливо. — „Тришап“. Така се казва шапката, с която си лягат да спят.

Той се засмя и поклати глава:

— Подмяташ ли ме?

Нейното лице остана сериозно.

— Не. Истина е.

— Значи дърварите имат специални нощни шапки?

— Да. Тришапи.

Той не можеше да приеме мисълта, че е възможно Нора да се шегува с него, затова се хвана.

— Тришап? Че защо ги наричат така?

— Знам ли — отговори тя.

Айнщайн лежеше по корем на пода и четеше роман. След като с изумителна скорост премина от книжките с картинки към детска литература, например „Вятърът и върбите“, четеше по осем, дори десет часа в денонощие, без да изпуска нито ден. Книгите вече не му стигаха. Пристрасти се болезнено към прозата. Преди десет дни, когато Нора вече изгуби търпение да държи томове и обръща страници, обслужвайки неговия бяс за четене, двамата с Травис се опитаха да изобретят приспособление, което да държи книгата отворена пред Айнщайн и да му помага при обръщането на страниците. В магазина на една фирма за снабдяване на болници намериха уред за пациенти, които не могат да използват нито ръцете, нито краката си. Представляваше метален статив, върху който бяха закрепени кориците на книгата, а с три бутона се движеха електромеханични ръце, които обръщаха и задържаха страниците. С него можеше да работи дори тежко парализиран човек, като държи остър предмет със зъбите си; Айнщайн използваше своя нос. Кучето изглеждаше изключително доволно от придобивката. Сега то изкоментира някакъв момент от книгата с тихо сумтене и натисна единия бутон, за да обърне следващата страница.

Травис успя да съчини думата „злонравен“ и спечели доста точки, защото сложи буква върху квадратче, удвояващо резултата. А Нора пресече неговата, като изписа с пуловете „пунка“, с което печелеше още повече точки.

— Пунка? — попита Травис подозрително.

— Това е любим специалитет в Югославия — каза тя.

— Тъй ли?

— Да. В рецептата са включени и пуйка, и шунка — затова го наричат… — тя не можа да довърши. Избухна в смях.

Травис я гледаше като гръмнат.

— Ти ме подмяташ! Нора Девън, какво е станало с тебе? Когато те видях за първи път, си казах: „Ето, виж, тази е най-мрачната и адски сериозна млада жена, която съм виждал“.

— И страхлива като катерица.

— Е, не чак толкова.

— Да, като катерица — настояваше тя. — Точно така си мислеше.

— Добре де, толкова ми заприлича на катерица, че, помислих, сигурно си напълнила тавана на оная къща с орехи.

Нора каза намръщено:

— Ако аз и Вайълет живеехме някъде в Юга, щяхме да бъдем досущ като героини на Фокнър, нали?