Дийн Кунц - Пазители

— Мили Боже — промълви тихо Клиф Соумз, защото очевидно през главата му бяха минали същите мисли. — Горкият нещастен самотник.

В съкровищата на Чуждия имаше още нещо: един брой на списанието „Пийпъл“. На корицата имаше снимка на Робърт Редфорд. С нокти, остър камък или някакъв друг инструмент, Чуждия бе разкъсал очите на актьора.

Списанието беше омачкано и изцапано, сякаш прелиствано стотици пъти. Помощник-шерифът Бокнър им го подаде и предложи да хвърлят един поглед вътре. Когато Лем стори това, видя, че очите по всички снимки в книжката са изчовъркани, изрязани, или хартията е грубо скъсана.

Старанието, с което беше извършено това символично осакатяване, бе вледеняващо — в цялото списание нямаше нито един пощаден образ.

Да, съдбата на Чуждия беше трогателна и предизвикваше жалост.

Но той предизвикваше и страх.

Петима мъртъвци — някои изкормени, други — обезглавени.

Не трябваше да забравят невинните жертви, нито за момент. Ни обичта към Мики Маус, ни любовта към красотата можеха да извинят тази жажда за кръв.

Но, Господи…

В съществото бе заложена достатъчно интелигентност, за да разбере важността и предимствата на цивилизования живот, да мечтае за пълноценно и значимо участие в него. Но у Чуждия бе проектиран и свиреп стремеж към жестокост, инстинкт за убиване какъвто природата не познава, защото той трябваше да бъде съвършен убиец, управляван отдалеч от невидими ръце, жива бойна машина. Колкото и дълго да бе живял мирно и спокойно в своята самотна пещера, колкото и дни, даже седмици да сдържаше жестоките си стремежи, той не можеше да се промени. Напрежението в него щеше да расте до неизбежния предел, и разкъсването на дребни животинки вече нямаше да му носи психическа утеха — тогава той трябваше да тръгне на лов за по-едър и интересен дивеч. Той можеше да проклина себе си за проявената жестокост и да мечтае за превръщането си в същество, живеещо в хармония с останалия свят, но беше безсилен да измени своята същност. Само преди няколко часа Лем разсъждаваше колко е трудно да промени завещаното от баща си, да стане различен човек, колко трудно е за всеки да се измъкне от черупката, която животът изгражда около него; трудно, но не и невъзможно — ако имаш решимост, силна воля и време. Не бе възможно обаче Чуждия да стане друг — убиването беше в самите гени на звяра, завинаги затворено там — и нямаше надежда за преобразяване или спасение.

— Какво, по дяволите, е ставало тука? — попита помощникът Бокнър, неспособен повече да крие любопитството си.

— Повярвайте ми — отвърна Лем, — добре ще е, ако не пожелавате да знаете.

— Какво е обитавало тази пещера? — попита пак Бокнър.

Лем само поклати глава. Бяха загинали още двама души, но поне съдбата се оказа по-благосклонна, че убийствата бяха станали в национален парк. Тази земя беше федерална, а това означаваше опростена процедура за прехвърляне на разследването в ръцете на НУС.

Клиф Соумз още въртеше в ръце късчето огледало и го гледаше замислено.

Оглеждайки за последен път мрачното помещение с каменни стени, Лем Джонсън обеща на себе си и на своя опасен противник: „Когато те намеря, няма да обмислям как да те оставя жив; никакви мрежи или приспивателни куршуми, както ще предпочетат разните учени и военни; вместо това ще те застрелям чисто и бързо, за да издъхнеш веднага.“

Това не само беше най-добрият и безопасен план. Така щяха да проявят своята милост и състрадание.

До първи август Нора беше продала всичките мебели и други вещи на леля Вайълет. Позвъни на някакъв човек, който се занимаваше с продажба на антиквариат и мебели втора употреба, той й предложи една цена за всичко и тя прие с радост. Вече в къщата нямаше нищо — освен сребърните и обикновени прибори и мебелите в спалнята, които тя сама бе избрала — затова стаите бяха оголени от стена до стена. Всичко изглеждаше изчистено, освежено, нямаше ги призраците на миналото. Бяха пропъдени старите зли духове и тя усещаше в себе си волята да промени всичко в празните помещения. Но вече не й се живееше там, затова намери агенция за недвижими имоти и обяви къщата за продажба.

Прости се и със старите си дрехи, и то с всичките, поднови изцяло гардероба си — широки панталони, поли блузи, джинси и рокли, каквито всяка жена носи. Наистина, понякога усещаше скрито подозрение към ярките цветове, но винаги устояваше на изкушението да облече нещо тъмно и отпуснато.