Дийн Кунц - Пазители

Когато Лем и Клиф слязоха от вертолета и тръгнаха с бързи крачки по гребена на билото към скупчените полицаи и жители на горския район, усетиха полъх на топъл вятър. Той носеше аромата на изсъхнали храсти и бор. Малки туфи трева, чуплива и изгоряла от слънцето, бяха единствената растителност, успяла да впие корени в тази планинска земя. По горния край от стените на каньона, които се спускаха отляво и отдясно, растяха редки, ниски храсталаци и някои пустинни растения като мескит, а в по-ниската част на склоновете и в дъната на каньоните имаше дървета и по-дребна зелена растителност.

Бяха на по-малко от четири въздушни мили северно от град Сънланд, на четиринайсет — от Холивуд и на двайсет — от пренаселения център на огромния Лос Анджелиз, и все пак им се струваше, че се намират в центъра на хиляда мили пустиня, тревожно далеч от всякаква цивилизация. Помощниците на шерифа бяха паркирали своите автомобили с четири двигателни колела на един каменист планински път три-четвърти миля по-надолу — летейки насам, Лем ги видя от въздуха — и пеша, с помощта на местни жители планински водачи, пристигнали на мястото, където били открити телата. Сега над труповете стояха приведени четирима помощник-шерифи, двама от окръжната криминологична лаборатория, трима местни жители — и изражението по лицата на всички издаваше, че също се чувстват като запратени по чудо в някоя първобитна епоха.

Когато Лем и Клиф пристигнаха, хората на шерифа току-що бяха натикали телата в найлонови чували. Обаче циповете още стояха отворени и Лем успя да забележи, че едната жертва е мъж, а другата — жена, и двамата — млади, облечени за туризъм. Техните рани бяха ужасни; очите им ги нямаше.

Невинните мъртви вече ставаха пет и тази цифра преследваше Лем като призрак на вината. В такива моменти искаше баща му да не бе възпитавал у него никакво чувство за отговорност.

Помощникът Хал Бокнър, висок и мургав, но с учудващо тънък глас, уведоми Лем за самоличността и състоянието на жертвите:

— Според личната карта, която е носил, името на мъжа е Сидни Транкън, двайсет и осем годишен, от Глендейл. По тялото има стотина следи от ужасни ухапвания, повече от сто следи от одиране с нокти, големи рани. Както и вие казахте, гърлото е разкъсано. Очите…

— Да — прекъсна го Лем, защото нямаше смисъл да слуша за пореден път тия страховити подробности.

Мъжете от криминологичната лаборатория затвориха циповете на найлоновите чували. Това беше леден звук, който застина за малко като зимен сняг, преди да се стопи в горещия юлски въздух.

Помощникът Бокнър продължи:

— Отначало помислихме, че някой психопат е заколил с нож Транкън. Понякога се случва някой откачен убиец да броди из горите вместо по улиците и да напада туристи. Затова помислихме, че… първо ги е убил с нож, а останалото са свършили дивите животни, хранещи се с мърша, след като вече е бил мъртъв. Но вече… не сме толкова сигурни.

— Не виждам никаква кръв по земята тук — каза Клиф Соумз объркан. А трябва да е имало доста.

— Не са ги убили тука — обясни помощникът Бокнър, а после продължи невъзмутимо да обяснява за жертвите:

— Жената е на двайсет и седем, име — Рут Касаварис, също от Глендейл. Също следи от силни ухапвания, големи рани. Гърлото й…

Лем отново го прекъсна:

— Кога са убити?

— Не можем да преценим с голяма точност преди лабораторните тестове, но изглежда — вчера късно следобед. Мислим, че телата са довлечени дотук, за да бъдат открити по-лесно на върха на билото. Оттук минава отъпкана туристическа пътека. Но не са ги открили други туристи. Видял ги пилотът на самолета, извършващ редовния контролен полет за горски пожари. Погледнал надолу и видял две тела, проснати върху голото било.

Високото плато над каньона Боулдър беше на повече от трийсет въздушни мили на север-северозапад от връх Джонстън, където двамата туристи се спасиха от Чуждия в своя автомобил и стреляха по него с 32-калибровия си пистолет на 18 юни, преди двайсет и осем дни. Чуждият бе избрал своя маршрут на север-северозапад само с инстинкта си, като при това със сигурност е трябвало често да се връща назад от каньоните без изход; следователно в този планински терен вероятно е пропътувал между шейсет-деветдесет мили по земя, за да измине трийсетте въздушни. И все пак, това означаваше преход от най-много три мили на ден, затова Лем се чудеше какво ли е правило съществото в часовете, когато не е пътувало, не е спяло, нито е преследвало дивеч за храна.