Дийн Кунц - Пазители

Каквато и да бе причината, Нора ставаше по-спокойна и се отпускаше, когато работеше с Айнщайн. Тя постепенно изостави своите безформени, тъмни рокли и ги замени с широки летни ризи от бяла памучна тъкан, пъстри блузи, джинси и фланелки, с които изглеждаше поне десет години по-млада. Фризира разкошната си тъмна коса в салон и този път не развали цялата прическа, когато се видя в огледалото. Започна да се смее по-често и по-живо. Когато разговаряха с Травис и срещнеше погледа му, рядко обръщаше срамежливо очи като преди. Вече не се притесняваше да го докосва, даже да сложи ръце на кръста му. Обичаше да я прегръща и приемаше целувките му без стеснение, въпреки че те си останаха целувки на неуверени влюбени ученици в началото на флирта.

На четиринайсти юли Нора научи една новина, която повиши настроението й още повече. Обадиха се от Районния адвокатски колектив в Санта Барбара, за да й кажат, че не е нужно да се явява в съда като свидетел по делото срещу Артър Стрек. Той беше преценил, че поради престъпното му минало неговият адвокат няма да успее с пледоария за невинност и войнствено отричане на обвиненията в опит за изнасилване, телесна повреда и влизане с взлом. Бе наредил на защитника си да се спазари с окръжния прокурор. По този начин адвокатът бе постигнал изоставянето на всички обвинения, освен нападението с телесна повреда, а Стрек беше получил три години затвор при условие, че трябва да излежи поне две от тях, преди да получи възможност за предварително освобождаване, и то без да прави опит за напускане на населеното място. Нора трепереше при мисълта за съдебния процес. Затова сега изведнъж се усети свободна и от радост даже се напи малко.

Същия ден Травис пристигна в къщи с нов пакет четива и Айнщайн откри между илюстрованите детски книжки и комикси няколко, посветени на Мики Маус. Това откритие го накара да тържествува тъй, както Нора — при вестта за края на процеса срещу Артър Стрек. Неговият възторг от Мики, Патока Доналд и останалия антураж на Уолт Дисни беше необясним, но съвсем очевиден. Айнщайн не спря да върти опашка и олигави целия Травис от благодарност.

Споменът за този ден щеше да остане само в розови цветове, ако Айнщайн не бе обикалял цяла нощ къщата от прозорец на прозорец, взирайки се в мрака с явен страх.

В четвъртък сутринта, петнайсети юли, почти шест седмици след убийствата в Бордо Ридж, два месеца след бягството на кучето и Чуждия от Банодайн, Лемюъл Джонсън седеше сам в своя кабинет на последния етаж в сградата на федералните власти в Санта Ана, административен център на окръг Ориндж. Гледаше през прозореца към наситената с отровни газове мараня, притисната под слоя неподвижен въздух и разстлана над цялата западна половина на окръга, която правеше четиридесетградусовата горещина съвсем непоносима. Отровножълтата светлина на деня подхождаше на неговото настроение.

Отговорностите му не се ограничаваха само с издирването на лабораторните бегълци, но този случай не излизаше от главата му и го тревожеше, докато върши останалата си работа. Инцидентът в Банодайн не го оставяше на мира и насън, затова напоследък успяваше да дремне едва четири-пет часа на нощ. Той не можеше да понесе мисълта, че губи.

Не, всъщност го преживяваше още по-тежко: беше обладан от чувството, че на всяка цена е длъжен да избягва провалите. Баща му, започнал живота си от калта и успял да развие успешен бизнес, бе внушил на Лем почти религиозна вяра в необходимостта да успее, да постигне, да направи всичко по силите си в тоя живот. Не трябвало да се разчита, на досегашните успехи, казваше често баща му, защото животът всеки момент можел да издърпа вълшебното килимче изпод теб, ако не се стараеш достатъчно. „А за чернокожите е още по-зле, Лем. За чернокожия успехът е като да ходиш по въже, опнато над Великия Каньон. Там горе, на високото, ти е много приятно, но сгрешиш ли, провалиш ли се, падаш в пропастта от цяла миля височина. В пропастта. Защото провалът значи, че отново си беден. А в очите на много хора, даже в нашата просветена епоха, един изпаднал, беден и нещастен чернокож човек не е изобщо човек, той е просто негър.“ Тогава за пръв и единствен път баща му бе използвал тази омразна дума. Лем израсна с убеждението, че всяко негово достижение ще бъде несигурно като крепежа на алпинист, вкопчен в отвесната скала на живота, че всеки момент опасните и променливи ветрове на високото могат да го отвеят оттам и затова не се осмеляваше да се отпусне, винаги стискаше скалата здраво и упорито се изкачваше към някой по-висок и безопасен предел.