— Тъй ли?
— Да, точно тъй! Много по-бързо от дете.
— Е, тогава значи заслужава две кучешки бисквитки.
Айнщайн незабавно се втурна към кухнята, за да донесе кутията „Милк-Боун“.
Лятото малко по малко се изнизваше, а Травис бе все по-учуден от бързия напредък на Нора в обучението на Айнщайн по четене.
До средата на юни те преминаха от собственоръчно направената читанка към илюстровани книжки за деца от доктор Сюс, Морис Сендък, Фил Паркс, Сюзи Бодъл, Сю Дриймър, Мърсър Мейър и много други. Изглеждаше, че Айнщайн безкрайно харесва всичките истории, но любимите му бяха от Паркс и особено — по причина, която ни Нора, ни Травис можаха да разберат — книжките за чаровната Жабка и Жабока от Арнолд Лоубъл. Връщаха се от градската библиотека с много книги под мишница, а освен това купуваха цели връзки от книжарницата.
Отначало Нора ги четеше на глас, движейки внимателно показалец под всяка произнесена дума, а Айнщайн следеше с очи, приведен към книгата с цялото си внимание. После започна просто да държи книжките отворени пред него без да му чете на глас, а само обръщаше страницата, когато кучето започнеше да вие тихо или дадеше друг знак, че е свършило тази част на текста и е готово да продължи на следващата страница.
Желанието на Айнщайн да седи с часове, вперил поглед в книгите, доказваше, че той наистина ги чете, а не само разглежда шарените картинки. Въпреки това Нора реши да проверява дали е запомнил съдържанието на някои истории, като му задаваше доста въпроси от сюжета.
След като Айнщайн прочете „С Жабката и Жабока цяла година“, Нора затвори книжката и му каза:
— Много добре. А сега отговаряй с „да“ или „не“ на моите въпроси.
Бяха в кухнята, където Травис приготвяше ястие от картофи и сирене, а Нора и Айнщайн седяха на столове до кухненската маса. Травис остави за малко готвенето, за да види как кучето се справя с изпита.
Нора го попита:
— Първо — когато Жабката отишла на гости при Жабока през един зимен ден, той се излежавал в леглото и не пожелал да излезе навън. Така ли е?
Наложи се Айнщайн да се завърти върху кухненския стол за да освободи опашката си и да я завърти. Да.
Нора продължи:
— Но най-накрая тя измъкнала Жабока навън и те отишли да се пързалят с кънки.
Едно излайване. Не.
— Да се пързалят с шейни — каза тя.
Да.
— Много добре. По-късно същата година, на Коледа, Жабката направила подарък на Жабока. Какво му подарила — пуловер ли?
Не.
— Нова шейничка?
Не.
— Часовник, който да си постави на камината?
Да, да, да.
— Отлично! — похвали го Нора. — А сега ще прочетем ли още нещо? Какво ще кажеш за приказката „Чудният господин Лиско“?
Айнщайн размаха лудо опашка.
Травис на драго сърце би участвал по-активно в обучението на кучето, но виждаше колко благотворно действа на Нора напрегнатата работа с Айнщайн и затова не искаше да се намесва. Наистина, понякога се преструваше, че не вярва, поставяше под въпрос смисъла на обучението по четмо и писмо, правеше дълбокомислени забележки върху напредъка на кучето или литературния му вкус. Отрицанието в неговите закачки обаче само удвояваха решимостта на Нора да продължава уроците, да прекарва колкото може повече време с кучето и да докаже на Травис, че не е прав. Айнщайн никога не обръщаше внимание на неверието в думите му и Травис започна да подозира, че кучето проявява търпение, защото разбира играта на обратни психологически ефекти, която беше започнал.
Не беше съвсем ясно защо учителските неволи на Нора я караха да сияе. Може би защото през целия си живот не бе общувала с никого — даже с Травис или своята леля Вайълет — така активно, както с кучето, и в самия процес на тези продължителни разговори малко по малко разчупваше черупката си. Или пък й беше изключително приятно, че с усилията си успява да ограмоти кучето. Самата природа я бе дарила с щедра душа и тя обичаше да се раздава, но целият досегашен живот на отшелница не й беше дал никаква възможност да изяви тази страна на своя характер. Едва сега имаше шанс да даде нещо от себе си, отделяше енергията и времето си за кучето, и изпитваше радост от собствената си щедрост.
Травис подозираше също, че във връзката си с ретривъра тя проявява своята естествена дарба да бъде майка. Огромното й търпение бе същото като търпението на майка, отглеждаща с обич своето дете, а и често говореше на Айнщайн с такава нежност и любов, като че ли се обръща към собственото си обично чедо.
Читать дальше