Дийн Кунц - Пазители

Уолт се обърна към автомобила на Лем, като явно обмисляше неприятната задача как да се справят с обезобразената глава на Тийл Портър, и каза:

— Но защо очите? Защо винаги им изтръгва очите?

Лем отговори:

— Отчасти защото това създание е просто дяволски агресивно, кръвожадно. В гените му е. И мисля, защото наистина му доставя удоволствие да ни тероризира. Но има и друго…

— Какво?

— Не ми се иска да си спомням това, но, за съжаление, го помня съвсем ясно…

При едно от посещенията си в Банодайн Лем бе станал свидетел на един доста обезпокоителен разговор (или нещо подобно на разговор) между доктор Ярбек и Чуждия. Ярбек и асистентите й обучаваха Чуждия на символен език, подобен на използвания от изследователите, правещи опити да общуват с високоразвити примати, например горили, още през средата на седемдесетте години. Индивидът, с който постигнаха най-голям успех — женска горила на име Коко, станала център на безкраен журналистически интерес за цяло десетилетие — бе известна с това, че е усвоила около четиристотин думи от символния език. А когато Лем видя Чуждия за последен път, той можеше да се похвали с речник, доста по-голям от този на Коко, макар и да не го владееше съвършено. В лабораторията на Ярбек Лем бе наблюдавал как сътвореното от човека чудовище прави сложни и дълги поредици от знаци с ръце към разговарящия с него учен, а един асистент шепнеше в ухото на Лем превода, докато стояха пред огромната клетка. Чуждият изрази свирепа враждебност към всички и всичко, често прекъсваше разговора с Ярбек и безкрайно гневно се впускаше в бяг между решетките, блъскаше се в тях и бясно крещеше. Сцената уплаши и погнуси Лем, но също го изпълни с огромна тъга и съжаление към участта на Чуждия: тоя звяр щеше вечно да живее в клетка, вечно да остане една омразна приумица, самотен както никое друго същество на земята — дори и кучето на Уедърби. Това преживяване го впечатли толкова силно, че той още помнеше смисъла на почти всеки знак от езика, на който разговаряха Чуждия и Ярбек, и сега в главата му изникна една вледеняваща част от техния разговор.

Докато се мъчеха да го питат нещо, Чуждият бе показал с ръце:

Изтръгна твоите очи.

Искаш да изтръгнеш моите очи ли? — каза с пръсти Ярбек.

Изтръгна очите на всички.

Защо?

Не ме виждат.

Защо не искаш да те виждат?

Грозен.

Мислиш, че си грозен?

Много грозен.

Как ти хрумна, че си грозен?

Хората казват.

Кои хора?

Всички, които ме виждат за първи път.

А този мъж, който днес е тук? — Ярбек посочи Лем.

Да. Всички ме мислят за грозен. Мразят ме.

Никой не те мрази.

Всички.

Никога не са ти казвали, че си грозен. Откъде знаеш, че мислят така?

Знам.

Как го разбираш?

Знам, знам, знам — той хукна из клетката, дърпаше решетките, издаваше писъци, а после се обърна с лице към Ярбек. — Изтръгна моите собствени очи.

За да не можеш да виждаш себе си ли?

За да не мога да виждам как хората ме гледат — каза съществото и тогава Лем бе изпитал дълбоко съжаление, но без то да намали страха му ни най-малко.

А сега, в горещата юнска нощ, той разказа на Уолт Гейнз за този разговор в Ярбековата лаборатория и шерифът потръпна.

— Господи — промълви Клиф Соумз, — освен всичко останало той мрази и себе си, значи мрази още повече своя създател.

— След като ми разказа всичко това — каза Уолт, — аз съм изненадан, че никой от вас не се е досетил защо той толкова силно мрази кучето. Това проклето, отвратително, бедно създание и кучето са двете чеда на проекта „Франсис“. Кучето е любимото, обично дете, и Чуждият винаги го е знаел. Кучето е детето, с което родителите обичат да се хвалят, а Чуждият е детето, което предпочитат да държат под ключ в някоя скрита стая, и затова той изпитва злоба към него, изгаря от тази злоба през всяка секунда на всеки Божи ден.

— Разбира се — каза Лем, — прав си. Разбира се.

— Сега трябва да ни е съвсем ясно защо е строшил двете огледала от баните на горния етаж в къщата, където бе убит Тийл Портър — продължи Уолт. — Това създание не е могло да понесе собствения си образ.

Някъде в нощта, вече много по-далеч, се чу крясъкът на нещо, сътворено не по Божията воля.

В останалата част на юни Нора рисува малко, прекара доста време с Травис и се опитваше да научи Айнщайн да чете.

Нито тя, нито Травис бяха сигурни, че кучето, макар и толкова умно, може да се научи на това, но си заслужаваше да опитат. Изглежда то разбираше говоримия английски език, следователно трябваше да се справи и с писмените знаци.