Дийн Кунц - Пазители

Най-накрая, след като бе опитвал десет минути да определи причината за ужаса на кучето, Травис посочи с пръст въображаемото чудовище с огромна челюст, остри зъби, злокобно светещи очи, и каза:

— Ти може би не разбираш, Айнщайн. Това от картинката не е истинско, живо същество. То е някакво измислено привидение от филм. Разбираш ли какво значи измислено, въображаемо?

Айнщайн завъртя опашка:

Да.

— Добре тогава, това е само едно въображаемо чудовище.

Едно излайване:

Не.

— Измислено, фалшиво, неистинско, просто човек в ужасен гумен костюм — добави Нора.

Не.

— Да — каза Травис.

Не.

Айнщайн отново опита да се скрие зад канапето, но Травис го сграбчи за нашийника и го задържа.

— Да не би да твърдиш, че си виждал подобно нещо?

Кучето вдигна очи, за да не гледа картинката, обърна се към Травис, започна силно да трепери и скимти.

Тъжната нотка на дълбок страх в тихия звук, издаван от Айнщайн и смътната тревога в очите му развълнуваха Травис толкова, че той се изненада. Държеше нашийника с една ръка, а другата бе поставил на гърба на кучето и с нея усещаше как тялото му се тресе — и изведнъж самият Травис започна да трепери. Силната уплаха на Айнщайн преминаваше у него и през главата му мина налудничава мисъл: „Бога ми, той наистина е виждал нещо подобно“.

Усещайки промяната в поведението на Травис, Нора каза:

— Какво има?

Вместо да й отговори, той повтори въпроса, на който Айнщайн още не беше отговорил:

— Твърдиш ли, че си виждал такова нещо?

Да.

— Нещо, което прилича досущ на този демон?

Излайване и завъртане на опашка: И да, и не.

— Нещо, което прилича поне малко на него?

— Да.

Травис пусна нашийника и погали кучето по гърба, като се опитваше да го успокои, но Айнщайн продължаваше да трепери.

— Затова ли стоиш до прозореца като на стража през някои нощи?

Да.

Объркана и уплашена от състоянието на кучето, Нора също започна да го гали.

— Аз мислех, че се тревожиш дали няма да те открият хората от лабораторията.

Айнщайн излая веднъж.

— Не се ли страхуваш, че хората от лабораторията ще те намерят?

И да, и не.

Травис каза:

— Повече те е страх да не… те открие това, другото.

Да, да, да.

— Това ли е съществото, което срещнахме оня ден в гората, което ни преследваше, по което стрелях? — попита Травис.

Да, да, да.

Травис погледна Нора. Беше намръщена.

— Но това е само чудовище от филм. В действителност не съществува нищо, което даже малко да прилича на него.

Айнщайн притича през стаята, душейки натрупаните снимки и се спря пред рекламата на Синия Кръст, представяща лекар, майка и малко бебе в болнична стая. Донесе списанието пред тях и го пусна на пода. Долепи нос до лекаря на картинката, погледна Нора, после Травис, пак долепи нос до лекаря и накрая вдигна поглед в очакване.

— Преди малко — започна Нора — ни каза, че докторът представлява учените от твоята лаборатория.

Да.

Тогава Травис каза:

— Значи искаш да ми кажеш, че ученият, който е работил с тебе, знае какво беше онова нещо в гората.

Да.

Айнщайн отново се зарови в снимките, като този път се завърна с рекламата на кола, поставена в клетка. Сложи нос върху решетката; после, доста колебливо, го долепи до изображението на демона.

— Да не би да твърдиш, че онова нещо от гората живее в клетка? — попита Нора.

Да.

— По-вероятно е, мисля — обади се Травис, — да ни казва, че то е било в клетка някога, че той го е виждал в клетка.

Да.

— В същата лаборатория, където самият ти си живял в клетка?

Да, да, да.

— Още едно опитно животно? — каза Нора.

Да.

Травис изучаваше с поглед снимката на чудовището, огромното му чело и жълтите очи, светещи дълбоко под него, издълженият като муцуна нос и устата с много лъщящи зъби. Най-накрая проговори:

— Това да не е било… несполучлив експеримент?

И да, и не — отговори Айнщайн.

Съвсем полудяло от страх при този разговор, кучето изтича през стаята до външния прозорец, подскочи, постави предните си лапи върху рамката и впери поглед в настъпващата над Санта Барбара вечер.

Нора и Травис, седяха на пода сред множество отворени списания и книги, доволни от успеха си, започващи да усещат изтощението, което досегашните им вълнения бяха скрили — и объркани се усмихваха един на друг.

Нора каза тихо:

— Мислиш ли, че Айнщайн е способен да лъже, да си измисля налудничави истории като малките деца?

— Не знам. Могат ли кучетата да лъжат, или това е чисто човешка способност? — той се засмя на собствения си безсмислен въпрос, но продължи: — Могат ли кучетата да лъжат? Могат ли мишките да се избират за президенти? Кравите пеят ли?